На излизане от столовата срещам в коридора мистър Бароу. Всичките ни срещи на това място не са случайно съвпадение. В кабинета си той има специално настроен телевизор, по чийто екран наблюдава вратата на столовата. Но така или иначе ето, че излиза от леговището си и безшумно се насочва към мен на дебелите си каучукови подметки.
Лепкавият, тлъстият, мазният… За Бароу много лесно може да се напише цяла криминална поема, да се направи филм на ужасите. Когато това огромно белезникаво „кръвно телце“ се запътва насреща ми, все имам чувството, че ще ме погълне като чуждо тяло. Тъй както идва към мен, поклащайки се върху пипалата си — а грамадното му безформено тяло запълва целия коридор — и мятайки от двете ми страни цитоплазмата си, питам се дали няма да ме обвие целия, да ме удави в маста си и да ме сдъвче. Но когато стига на около метър и половина от мен — на профилактично разстояние — се спира, сякаш се бои, ако се приближи повече, да не се зарази от бацила на мъжествеността. Между другото добре ми е известно колко много се бои от физически допир със себеподобните си, дори с истинските си себеподобни — „А“-тата. И когато се спира така — воднистите му очи, изпълнени с молба да не скъсявам разстоянието между нас и увисналата му гуша, натежала вече от витиевати фрази — аз го сравнявам не толкова с амеба, колкото с октопод. Не мога да понасям как изпъкналите му очи ме опипват със смукалата си, за да открият цепнатинка, през която да изпомпат мислите ми. Парализирам се. Имам усещането, че съм муха, оплетена в лепкави нишки.
— Доктор Мартинели — обръща се той към мен и ето, гласът му ме залива, потъвам в него като в меласа, — по телефона ми се обади Хелсингфорт, за да ми съобщи невъзможността, в която се намира (не се бои от завъртя-ни изречения) да дойде в събота и неделя в Блувил. Хелсингфорт — продължава той с онази псевдопредпазливост в изказа, която така добре съжителствува е надутия му стил — ми подсказа, че е твърде вероятно да не може да дойде и в края на следващата седмица, тъй като спешни задължения я задържат във Вашингтон, където трябва неколкократно да се срещне с държавната секретарка по Здравеопазването, образованието и социалните грижи (не казва ЗОСГ, не е в негов стил да съкращава, начинът му на изразяване е по-скоро обстоятелствен).
Мистър Бароу добавя с усмивка, от която гушата му затреперва като пихтия: помислих, че бихте искал да го знаете. После замълчава със съучастнически поглед. И докато все така ме смазва и отвсякъде обгражда с масата си, аз си давам сметка, че във важниченето му се крие раболепие, примесено с неприязън. Той се прекланя пред временния фаворит, но чака провала му.
— Благодаря, че ми го съобщихте, мистър Бароу — отвръщам аз. И веднага виждам, че трепва. Дори и за да благодариш си има съответния бюрократичен стил. Толкова кратък бях, че го обидих.
А надали някога едно „благодаря“ е било толкова искрено: спешните задължения на Хелсингфорт ми подаряват още осем, ако не и петнадесет дни. Тъкмо в такъв момент човек осезателно се докосва до стойността на всеки час, който отминава. Изпитах същото усещане преди две години, когато една операция, на която трябваше да се подложа, при това съвсем лека, се забави с три седмици: наслаждавах се на всеки ден от тази неочаквана отсрочка. Помислям си също, че отсъствието на Хелсингфорт ни дава възможност „да печелим време“, без опасност за мен и без унижения. Но и едното, и другото скоро ще ме споходят.
В неделя и аз отивам на езда заедно с Джес и Стин, малко за да се разтоваря след напрегнатата седмица в лабораторията и много повече, за да видя Джеки. Разочарование. Зървам я пред караулното помещение, елегантна и войнствена, как следи раздаването на пропуските от лостовата и поемането на тримата ОМ от двете милиционерки на кон, на които ясно и кратко дава нарежданията си. С издадена брадичка, с килнато на една страна кепе и с ръце на кръста, тя се обръща към подчинените си със заповеднически тон. Не чувам какво казва, но отдалеч се възхищавам на фигурата й. И съм разочарован: няма да дойде, нали предава пълномощията си. А да речеш да хвърли поглед към мен, не. Никакъв, ни най-малък. Забравена е очевидно „почивката на война“. Отхвърлена назад, сред толкова други е онази „горска нощ“. Ах, колко лекомислени са жените-военни! Чувствавам се като изоставено момиче.
С ваксината всичко върви както е предвидено, въпреки някои дребни лутания. Новият ни препарат, получен от по-стари срези, е изпробван с успех върху кучетата и на осемнадесети решавам, без да питам Буридж, да се ваксинирам. Изпитвам известни смущения, но съвсем леки и които с нищо не напомнят на бурната реакция у Грейбъл. На деветнадесети и Смит, и Пиърс се ваксинират. Буридж научава от Пиърс, че предния ден съм се превърнал в опитно свинче и здраво ме наругава. Аз се защищавам. Какво можехме да направим? Отново да ваксинираме Грейбъл ли? Какво ще покаже този опит, след като той е получил имунитет от първата ваксина? Грейбъл в същност е вече вън от играта. Той дори не може да си инжектира вирус, за да провери евентуално действието на първата ваксина, защото се отказахме от препарата като много опасен. В действителност правя грешка, и то голяма грешка, че му го казвам, защото след три дни, на двадесет и втори, Пиърс ми съобщава, че по заповед на „ние“ той се е самозаразил, но без никакви усложнения. Това, че ми го казва той, а не Буридж е дяволски ловко. Защото не мога все пак да се карам с човек, който е рискувал живота си, за да изпробва втората ни ваксина.