Виквам обаче Буридж и много сериозно я скастрям. Но тя просто ме учудва: толкова е весела, поривиста. Отхвърля нападките ми най-безгрижно и все така преливаща от добро настроение, минава в контраатака.
— Докторе, вие имате много лош недостатък за един нелегален. По природа сте недисциплиниран. Не се съобразявате със заповедите, правите всичко рог la libre (както ви хрумне).
Изразът е иберийски и ме изкарва извън кожата ми, чудя се защо освен предполагаемите ми италиански недостатъци трябва да поемам и слабостите на Испания!
— Не биваше да ми казвате такова нещо — отвръщам засегнат. — Никога досега не съм отказвал да се подчиня на нарежданията на „ние“.
— Като изключим ваксината. А колкото до останалото — додава тя с вбесяваща усмивка, — какво неизчерпаемо търпение и убедителност трябваше да се проявят!
— Не очаквайте все пак от един учен да се подчинява, без да разбира!
Буридж разтърсва червените си коси.
— Оставете на мира тази ваша проклета наука! Става въпрос за борба, а не за научни изследвания. Не може винаги всичко да се обяснява. Би трябвало да го почувствувате. А вие искате да ви се оказват привилегии!
— Какви привилегии?
— Винаги да сте наясно с мотивите на всяка заповед. Ако всички бойци от една нелегална армия имаха същите изисквания като вас, борбата щеше да бъде невъзможна.
— Благодаря все пак — отвръщам аз нелюбезно. — че сте се показали толкова търпелива.
— Не ми благодарете, повече няма да бъде така. Отсега нататък ще ви предавам заповедите на „ние“ без никакви пояснения.
Поглеждам я със смесени чувства.
— Предполагам, че всичко това е само дълъг предговор към едно ново искане.
— Точно така.
Отправя ми полуразвеселен, полудързък поглед и ми казва:
— „Ние“ ви нарежда да си пуснете мустаци.
— Буридж!
Вдигам ужасен ръце и в същата секунда си помислям: ще каже, че е италиански жест. Отпущам ги върху бюрото, но за нещастие много силно, прекалено силно и счупвам плота. Пак разигравам театър, прочитам го в очите й.
— Не може да бъде!
— Напротив — отвръща тя. — Не допускате, че сама ще си го измисля нали? Или че ще си играя да ви погаждам номера. След като ми остава толкова малко време да се радвам на присъствието ви.
Казва го с такъв насмешлив тон, че ме заковава на стола и мигновено ме изпълва със съмнение и огорчение. Начаса забравям за глупавата история с мустаците. Мисля само за Буридж. Сигурно връзката между нас не е чак толкова здрава, колкото съм предполагал, та така лесно да приема раздялата ни.
Знаел съм го, разбира се, и преди, но откакто съм в Блувил, го разбирам по-добре. Човек похабява половината от живота си да очаква с надежда или със страх онова, което ще се случи на следващия ден. Препиран без отдих от събитие към събитие, той минава от едно очакване към друго и губи способността си да се радва на настоящето.
Често съм си мислил, че ако представата за бъдещето е точно локализирана в мозъка, неврохирургията би могла да измисли нещо, за да се оросява по-слабо тази част. Всекидневният ни страх би намалял, включително и най-големият страх — този от кончината ни.
Откакто съм в Блувил, аз буквално не правя нищо друго освен да чакам: отговорите на оставките ми; в продължение на безкрайни седмици — идването на Ани-та; още от пристигането ми тук — успешния завършек на нашата работа; от три седмици насам — повторното обаждане по телефона на Хелсингфорт; и наред с всичко останало — деня на бягството.
Поне в това отношение инициативата да беше моя, вниманието ми щеше да е заето с подготовката. А то трябва да чакам, в неведение и бездействие, едно начинание, чиито най-малки подробности, включително и точната дата, ще бъдат уточнени от „ние“. Никога не е имало по-малко героичен и по-малко предприемчив беглец! Аз кажи-речи имам право на глас колкото и един пакет, който се готвят да прекарат нелегално. Единствената разлика — и то не в моя полза — е, че пакетът не може да изпитва страх.