Буридж ме обърква. Предава ми инструкциите относно ваксината, която трябва да изнеса, и това ме кара да мисля, че не е далеч денят на бягството. Но странно, колкото повече време минава и наближава решаващата дата, толкова по-весела става тя, сякаш всичко онова, което я чака в Блувил след изчезването ми — подозрения, разпити, а кой знае, може би и изтезания — ще бъде непрекъсната поредица от удоволствия. А и просто не мога да я позная: сериозната, предвидливата, отговорната Буридж, стълбът на лабораторията, практичният ум, чиято методичност толкова ценя, тази неуморна труженичка, която първа идва на работа и последна си отива, сякаш е отстъпила място на шестнадесетгодишно девойче, което по цял ден се смее, шегува се и пее (вярно, тихичко и без ни най-малко да пренебрегва задълженията си).
Нищо не мога да измъкна с въпросите си. Защо е толкова весела? Защото е доволна — отвръща ми, смеейки се тя, — че скоро ще се отърве от мен! И пак се разсмива и се захваща с мустаците ми. Тогава пък шегите й нямат край: приличал съм на авантюрист, на метек, на жиголо. Много съм напомнял на гангстерите във филмите от тридесетте години, от типа на Пол Муни или Джордж Рафт, или пък на кандидат за президент в някоя латиноамериканска държава, или просто на келнер в италиански ресторант. Моята сексапилност нараснала с 80% „и то във вулгарна насока, забележете, но знам, че тъкмо това ви харесва“’. А и тя, между другото, не е съвсем безразлична към нея. Трябва, когато тръгвам, да я целуна по устата. Така ще разбере какво е карало да потръпват жените през тридесетте години.
Друг нов и доста смущаващ момент: разправя ми колко доволна щяла да бъде, когато най-после замина, а се държи с мен така, както никога досега, освен веднъж: предизвикателно. Захапаният ми пръст дълго време остана единственото изключение в едно поведение на непреклонна сдържаност. Заедно с признанието тогава дойде и предупреждението: никакво допиране на ръка до ръка, никакво докосване, никакъв поглед.
Отдавна вече не е така. Още щом влезе в кабинета ми, Буридж вперва в мен разширени зеници и започва, тъй както ми говори за работа, нещо подобно на танц. Да не казвам как разтърсва грива, как свежда шия, как се извива. Ами гласът й! Гласът й, който става сипкав, приглушен, „омайващ“. Тя се върти около мен, души ме, смее се ниско, гръдно, сякаш гука. Случва й се дори да постави длан до моята върху бюрото и, без да иска, да допре ръка до моята ръка. Идва вчера с някакъв документ, застава зад гърба ми, оставя листа върху бюрото и уж случайно, увлечена в четенето, опира гръд до рамото ми. Толкова близо усещам дъха й, че имам чувството, че ей сега ще ми лепне една целувка по тила. Не, спирачката изглежда, задействува навреме. Но долавям промяната в дишането, нещо повече, усещам го до лопатката си. Определям диагнозата — краткотрайна тахикардия на еротична почва. Между другото мога и на себе си да поставя веднага същата диагноза.
Описвам тези постъпки, но не твърдя, че ги разбирам. Не схващам връзката, ако изобщо има връзка, между моето заминаване и веселостта на Буридж или още по-изненадващото, между нейния любовен кипеж и нашата раздяла. От друга страна, неестественото й държане си има своето благотворно въздействие: занимава толкова много мислите ми, че ме разсейва от моите страхове. Забелязвам, че отскоро нощем мисля повече за Буридж, отколкото за телефонното обаждане на Хелсингфорт.
И все пак идва и неговият ред. Няма чудеса. В неделя, 28 юни, в 13 часа гласът на телефонистката гръмва в столовата и започва безконечното си повикване: доктор Мартинели, доктор Мартинели, доктор Мартинели… Мразя този силен, безплътен глас, който се стоварва отгоре ми като присъда, а в залата става тихо и всички погледи се насочват към мен. Поне така мисля, защото аз лично никого не поглеждам, само Дейв. Потупвам го по рамото и успявам да му се усмихна самоуверено, макар да ми липсва всякаква самоувереност. Отстоявам колкото мога ролята на героичен баща, която той ми е определил. Но щом се обръщам и понечвам да тръгна, изведнъж се чувствувам изоставен като християнин, хвърлен на лъвовете. Телефонистката продължава еднообразната си литания и безмилостно ще я продължава, докато не вдигна слушалката. Спомням си колко зловещо ми подействува същото позвъняване преди четири седмици. И този спомен, прибавен към сегашното ми усещане, ме смразява още повече. Криволича между масите в столовата с вперен напред поглед. Имам чувството, че съм преследван, но не като Каин от божието око, а още по-лошо — от собственото ми име. И усещането, че съм гонен, се засилва при всяко негово отекване…