Има нещо нечовешко в това безкрайно повтаряне и в безразличието на гласа. Видно е, че той е само един инструмент на съдбата и аз, и моята участ са му чужди. Нито омраза, нито обич, нито нетърпение. Само като произнася името ми и гласът ме потапя в пълна анонимност. Имам чувството, че по същия начин викат и умрелите, които чакат на опашка пред вратата на ада…
Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели… Високоговорителите поемат един след друг щафетата в коридора и звукът, отекващ от единия до другия край на тясното помещение, зазвучава тук почти със заплашителна сила. С облекчение забелязвам мистър Бароу, застанал на прага на кабинета си, да ми прави знак да побързам. Ускорявам крачка, стигам до него, той се отдръпва от вратата, но не достатъчно бързо: влизайки, аз закачвам с лакът шкембето му. Той надава лек, безполов вик, аз промърморвам някакво извинение и хвърлям бърз професионален поглед към корема му, сякаш съм очаквал да се пукне като абцес.
Слушалката не е върху бюрото, а на вилката и се запитвам защо трябва Хелсингфорт обезателно лично да ме вика, вместо да предаде необходимото на управителя. Но тъй като тя не прави нищо непреднамерено и намеренията й са винаги злосторни, предполагам, че изпитва удоволствие да постресне мистър Бароу, като му покаже, че го пренебрегва.
Вземам слушалката и гласът на телефонистката слиза от високоговорителя, за да се озове в ухото ми.
— Доктор Мартинели?
— Да.
— Давам ви връзка.
Дълго мълчание. Зървам с крайчеца на окото как мистър Бароу, превит одве, с лъскавия череп напред, затваря вратата на кабинета си с подчертана дискретност.
— Доктор Мартинели? — прозвучава гласът на Хелсингфорт.
Двете думи отекват като стоварен юмрук върху бюрото. Едва съм отговорил „да“ и тя започва. Защо трябва този женски глас да бъде десет пъти по-силен, по-заповеднически, по-груб от гласа на най-закоравелия фалократ? Поглеждам часовника си: като се има пред вид колко е дълъг пътят, тя не ми оставя дори половин час да се приготвя.
Обезсърчителна езда с Шушка под еднообразно сиво небе и с Джеки зад нас, която за час и половина, от наблюдателната кула до луксозната барака на Хелсингфорт не благоволява да ми отправи ни дума, ни поглед, ни усмивка. От време на време се обръщам назад, на два пъти й задавам невинни въпроси. Тя отговаря едносрично, упорито вперила в гривата на скопеца си хубавите си сиви очи, които, бог знае защо, все ми се струват сини, може би заради гъстите черни клепки.
Отново изпитвам едно отдавна познато чувство, което сега се изостря още повече от страховете ми: не ми ли обръща внимание една жена, струва ми се, че ме изоставя. Не, не е тщестлавие. Става въпрос за нещо съвсем друго, за невъзможността да се задоволи нуждата ми от обич. И това, което ме смущава още повече, когато се обръщам за последен път, преди да стигнем до поляната, е, че лицето й съвсем не е безизразно: едва уловими гънчици придърпват очите, достигат до веждите, свеждат надолу ъгълчетата на устните й. Най-после откривам истинското й състояние на духа: тя е разтревожена. А това, че телохранителят ми, въоръжен до зъби, е до такава степен лишен от самоувереност, не вдъхва смелост и на мен.
Стигаме до местоназначението.
— Оставете Шушка — ми казва Джеки, когато тъкмо се готвя да я разседлая. Отвежда скопеца си в другата преградка, връща се при мен, внимателно притваря вратичката и безразлично подхвърля:
— Струва ми се, че на Шушка й е паднала подкова. Бихте ли я подържали малко да погледна.
Хващам здраво юздите. Джеки се навежда, потупва кобилката по глезена, като й подвиква: „Дай, дай!“, повдига предното ляво копито, хвърля поглед на непокътнатата лъскава подкова и най-неочаквано, протягайки ръка, потупва и мен по лявото коляно, казвайки ми: „Хайде, хайде!“ Странно, този жест не ме окуражава, напротив. Тревогата ми още повече нараства от това, че Джеки е сметнала за необходимо да го стори.
Излизам от преградката. Трябва да измина около стотина метра по ливадата. Дъждовете са били добре дошли за тревата. Избуяла е, зелена и гъста, чак до кръста ми, от двете страни на тясната пътека, а пътеката, успяла да зарасне през отсъствието на Хелсингфорт, сега се зеленее до глезен. Сърцето лудо блъска, дланите ми се потят. И въпреки всичко невероятна е глупавата власт на дребните неудобства: ядосан си казвам, че ще си намокря краката.