ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато влизам, тя е в плувния басейн — гола. Никаква следа от Одри. Хелсингфорт е с гръб към мен, а какъв гръб е това! Могъщото й почерняло тяло се плъзга в прозрачната вода, оставяйки пенеста диря. Стига до сатира, който бълва едри струи в малка раковина в другия край на басейна, обръща се, насочва се към мен и се показва на два метра от бордюра, до който съм застанал неподвижно, залепва коси върху лявата си буза и извърнала се на три-четвърти към мен, мълчаливо ме оглежда. Възхищавам се как успява така, както е в краката ми, да ме гледа отвисоко.
На края сухо проговаря:
— Не стойте така. Съблечете се и елате да поплувате.
Свалям дрехите си поне привидно драговолно и през това време, сигурно за да ме накара да се почувствувам неудобно, тя не ме изпуща от поглед: оглежда ме, претегля ме, сякаш кон ще купува. Но като имам пред вид разликата в размерите ни, би трябвало да кажа по-скоро пони. Справям се както мога и надявам се, доста добре. Във всеки случай, без да се срамувам. Не мога да повярвам, че е унизително за един мъж да се съблича пред жена, както черното й и презрително око се опитва да ме убеди.
— Срамежливостта ви е смешна — обажда се тя. — Махнете тия гащета.
— Чаках да ми го кажете.
Изречено, както го изрекох аз, това изречение е едно от ония дребни нахалства, които са, открих го при последното ми идване, най-доброто оръжие на слабия. Позволяваш си толкова, колкото да засегнеш, но не и повече, за да не предизвикаш наказателна реакция. Тиранът не може за всичко да се ядосва, невъзможно е.
— Оставяте си мустаци — забелязва кисело Хелсингфорт. — Не ви отиват. Това е голяма грешка.
Не отвръщам нищо, скачам във водата и щом изплувам, задържам се на повърхността с леки движения на ръцете и краката.
— Това ли е всичко, което умеете да правите? — строго ме пита Хелсингфорт.
— Плувам по малко.
— Ами плувайте тогава!
И аз започвам да плувам. Отивам с кроул до сатира и се връщам обратно, без да гоня бързина, внимавам повече за стила. Когато спирам, обърнал лице към нея, тя забелязва:
— Не е съвсем лошо. С краката никак не ви бива, но ръцете са добре.
Веднъж, и то за първи път, да проговори малко по-нормално, без презрение, без нападателност, без очевидното желание да унижи: спортният дух надделя над садизма.
Аз съм просто изумен и тя сигурно забелязва стъписването ми, защото, изненадана и тя самата, че се е държала почти човешки, веднага смръщва вежди и грубо казва:
— Да излизаме.
Да си кажа правото никак не съм огорчен от това. Нито едно плуване досега не ми е доставяло по-малко удоволствие. Застанала на бордюра край басейна, Хелсингфорт, без да ми продума, само като ми подава оранжевата хавлиена кърпа и се обръща с гръб към мен, ми напомня, че трябва да я подсуша, и аз изпълнявам задължението си, както и миналия път, не без смущение.
Погледът ми стига горе-долу на височината на лопатките й и отново ми правят впечатление хармоничността на пропорциите, фината кожа. Мускулите са силно развити, но не грубо изсечени, те наистина са на женско тяло и то на жена, израсла във всяко отношение като статуя, без големите й размери да напомнят за нещо мъжко; напротив, всичките типични извивки — на кръста, на гърдите, на корема на бедрата — са съвършени, хиперсексуализирани и от там, много привлекателни.
С това тяло сръдня нямам. Човекът, който е в него е сбъркан, но в момента не чувам гласа на Хелсингфорт, не виждам студените й очи и успявам почти да се абстрахирам от властта й над мен.
А и тя ме оставя да си поема малко дъх. Застанала е неподвижна, безмълвна, отпуснала силните си ръце покрай тялото, леко свила единия крак и прехвърлила тежестта върху другия, от което очертанието на ханша изпъква още повече. Краткият отдих допълва илюзията. Пред мен се е изправил гигантски идол, но не от камък, а от плът и то идол, неосенен от разум. Окуражен от неподвижността й, аз я заобикалям, заставам пред нея, започвам да подсушавам раменете й, поглеждайки крадешком безизразното лице със затворено дясно око, докато лявото око и лявата буза се губят под водопад от коси, чиито вълни сякаш са издялани от мрамор. Виждам всичко това в умалена перспектива, защото погледът ми е на височината на гърдите й и за да стигна силния й мускулест врат, кръгъл като кула, трябва да вдигна ръце. Оранжевата кърпа слиза до огромните, твърди щръкнали гърди и аз ги докосвам леко-леко, толкова много се боя да не се пробуди Хелсингфорт от вкаменяването си. Но нищо такова не се случва и аз продължавам надолу, като все повече се навеждам, докато опирам коляно в пода, когато, стигам до краката.