— Достатъчно, Мартинели — прозвучава дрезгаво гласът й, сякаш само за няколко минути е изгубила способността да говори.
Изправям се и като се поотдръпвам, й подавам кърпата, срещайки погледа на дясното око, което все още не си е възвърнало свирепостта.
— Разпалете огъня — казва тя кратко, прехвърля кърпа през рамо, обръща ми гръб и като стига до другия край на залата, изчезва зад остъклената врата на всекидневната.
Предполагам, че е отнесла кърпата, за да не мога да се избърша, следователно и да се облека. Предполагам също, че трябва да разпаля огъня в по-близката до мен камина, защото забелязвам, че освен отворите, през които идва топъл въздух, има две камини в голямото остъклено помещение, едната — в другия край на басейна, точно по средата на междинната стена с бунгалото, а втората — на три метра от мен, в къта за отдих, вляво от напълно остъклената стена откъм фасадата. И пред тази, отсамната камина виждам ниска масичка, плетена отоманка и дъбови табуретки.
Хвърлям малко съчки върху въглените, подреждам цепениците, захващам се с духалото и с облекчение виждам как най-после се въззема пламъкът, защото въпреки затоплената зала усещам, че изстивам. Обръщам се ту с лице, ту с гръб към камината и вече съм напълно сух, когато през остъклената врата се появява Хелсингфорт, гола и величествена, вървейки с широка крачка и с празни ръце. Зад нея пристъпва Одри, която изведнъж изглежда невероятно дребничка, понесла с мъничките си ръце поднос с прословутия сребърен чайник, препечени филийки и, не мога да повярвам на очите си, две чаши.
Одри е облечена като малката наивка от театъра в началото на века — в бяла рокля с висока права якичка и с прибрани на кок коси. Прилича ми на Нора от „Куклен дом“, така както аз си я представям. Лицето й е измъчено и сълзите безспир се търкалят по бузите й.
Когато двете жени идват до къта за отдих, аз скривам от Одри най-непоносимата част от голотата си, като се обръщам към огъня, но продължавам да ги следя през рамо.
— Седнете, докторе — казва ми Хелсингфорт. — Табуретката е дъбова, няма опасност да поддаде под тежестта ви. А вие, Одри, престанете да плачете. Не държа сълзите ви да капят в чашата ми. Докторът е друг. Обича всичко в жената, включително и мокротите й. Ако иска да събира секретите ви в чашата си, негова работа. Оставете това тук. И стига сте разтривала ръчичките си с такъв страдалчески вид, няма да ме омилостивите. Подносът с всичко необходимо върху него не тежи повече от пет килограма. Докторе, ставате смешен с вашата срамежливост, обърнете се към нас и седнете. Одри желае да ви поздрави. Одри, кажете „добър ден“ на вашия приятел. Поне това му дължите — та той едва не ви изнасили.
— Добър ден, Мартинели — изрича Одри с нежния си задъхан, мелодичен глас и ме поглежда с омраза.
— А никак не звучи мило! — изсмива се леко Хелсингфорт и смехът й напомня на изплющяване с камшик. — Хайде, Одри, повторете. Искам между играчките ми да цари разбирателство.
Не ми се ще пак да се връщам към театралния и изкуствен тон на хелсингфортовските монолози. Тази жена е ужасна актриса и каквото и да казва, не звучи почти никога убедително. Забелязвам обаче, че трябва ли да бъде дребнаво зла, вдъхновение не й липсва. „Разбирателството между моите играчки“ е например доста точно попадение като двупосочна вероломност. Но истината е, че мен никак не ме трогва. Затова пък видях как потрепва робинята й.
— Добър ден, Мартинели — повтаря Одри, без много да променя погледа си.
— Да не би да ревнувате, Одри? — пита Хелсингфорт, повдигайки дясната си вежда. — И какво ви позволява да ревнувате? Имате ли права над мен? Отговорете, гадинка такава!
— Не — отвръща тя и сълзите продължават да се стичат по страните й. — Никакви права нямам.
— Чудесно! Отсега нататък, Одри, ще бъдете любезна с Мартинели.
— Ще се опитам — казва тя с безизразен глас.
— Съветвам ви да опитате. Опитайте се също да го оцените по достойнство. Вие изобщо не си давате сметка — докторът е рядка вещ. Луксозна вещ. Още повече сега, когато „единаците“ започват много да се занимават с политика.
Наострям уши: потвърдена е една информация на „ние“.
— Налейте си чай, Одри — продължава Хелсингфорт, като се настанява на плетената отоманка.
Сигурно е свикнала с голотата. Тя ни най-малко не я смущава. Напротив, движенията й са напълно естествени.
— Поднесете и на доктора — додава тя. — Трябва да го нахраним, преди да искаме каквото и да е от него. Одри! Ако разлеете на масата само още една капка чай, ще стана и ще ви зашлевя.