— Информацията ви не е точна, докторе. При Бедфорд са го възприели всички щати, включително и щата Върмонт.
Спомням си за нещастния мистър Б. и замълчавам.
— Е, какво ще кажете? — злобно се изсмива тя.
— Нищо.
— Как бихте се приел например като скопец?
Решавам да опитам с шега:
— Кой знае! Може би тогава и аз ще направя голяма кариера в администрацията!
Хелсингфорт реагира по начин, който започвам да разбирам: разсмива се. Но веднага след като се е разсмяла, се разсърдва, че съм я разсмял. Погледът й става суров и казва със студен, неочаквано враждебен глас:
— Мога днес да ви го кажа със сигурност, понеже положението вече е изяснено: вашата ваксина няма да бъде произведена тук, няма и да излезе от Съединените щати. Докато завършите работата си, наблюдението върху лабораторията ще бъде засилено. Отсега нататък считайте се за затворник.
Тези думи, макар и да не ми казват нищо повече от онова, което вече смътно предусещах, ме смразяват. След като и версията за въображаемата ми свобода не е повече необходима на Хелсингфорт, значи развръзката наближава.
— Ако не смятате да използвате ваксината — питам аз с пресъхнало гърло, — защо тогава ме оставяте да работя върху нея?
Кратко изсмиване.
— Много просто, защото тя е залог. И можете да бъдете сигурен, че щом я представите в готов вид, ще я прибера на сигурно място и не задължително тук…
Ако разбирам добре, между Бедфорд и моята събеседничка не цари особено доверие. И тъй като нямам какво повече да губя, минавам в контраатака:
— Как можете да ставате съучастничка в геноцида, предприет от Бедфорд — и то вие, която продължавате тайно да обичате мъжете?
Изсмива ми се подигравателно.
— Въпросът ви е неправилен. Мъже винаги ще намеря. А и „обичам“ не е съвсем точната дума.
— Кой е тогава правилният въпрос?
— Следният: защо съм се съгласила да изгубя огромните суми, които бих спечелила от вашата ваксина? Ще ви кажа, Мартинели — получих известни компенсации… Това бе и целта на отиването ми във Вашингтон. Аз я постигнах.
Замълчавам. Научих се да се страхувам от циниците. По-скоро бих предпочел фанатиците от рода на Рут Джетисън. В крайна сметка изпитвам само презрение към една жена, способна да продаде на търг ваксината, създадена с толкова усилия, и да размени милиони човешки живота срещу пари, колкото и много да са те.
— Поглеждате ме доста строго — казва Хелсингфорт с крива усмивка. — Сякаш сте съдник. А съдникът съм аз! И светската власт също! Държа ви съвсем откъсо, Мартинели, и повярвайте ми, няма да ви се размине току-тъй!
Засмива се и показва яките си зъби.
— Приближете се, Мартинели. Дойде време да ви разкъсам.
И пак се смее. Престорвам се, че съм разбрал да приближа табуретката, изправям се, хващам я за едно от трите крачета — много е тежка — и за миг, за един много кратък миг се изкушавам да я стоваря с все сила върху главата й.
Не го правя. Почти невъзможно е, разбирам го в същата секунда, да станеш ей така изведнъж убиец. Оставям табуретката, но не успявам да седна. Остъклената врата в дъното на залата, която я свързва с всекидневната, се отваря с трясък и се появява Одри, облечена в стари черни джинси и пуловер. Много е бледа, почти мъртвешки бледа, с изопнато лице и с изскочили сухожилия на врата; запътва се към нас, но някак странно, двете й ръце са извити зад гърба, сякаш са я вързали да я водят на кладата.
И има такова нещо. Достатъчно е да се види как, отвръщайки се от мен, я поглежда Хелсингфорт. Горката Одри, по-неподходящ момент не можеше да избере.
От нас я делят около дванадесет метра — толкова е дълъг и басейнът — и под погледа на Хелсингфорт — него виждам, защото ми е обърнала гръб, но се досещам за израза му — Одри крачи, изправена и вдървена, с ръце на гърба. Теменужените й очи, вперени, без да трепват, в нас блестят с фанатичен блясък. Бледа е като платно и се приближава, издала напред брадичка като нос на кораб.
— А, какво правите тук, Одри? — престорено меко я запитва Хелсингфорт. — Казах ви да измиете пода в кухнята. Направихте ли го?
Одри се спира на около два метра от нея и заявява без никакво смирение, с тон на пламенно предизвикателство:
— Не. Бях заета.
— С какво?
— Да реша нещо.
— О, това е чудесно! И решихте ли?
— Да.
Заставам успоредно на Хелсингфорт, но достатъчно далеч, за да не ме стигне с ръка. Бих искал да видя лицето й. За две или три секунди сблъсъкът достигна неимоверно висока точка на напрежение.
— Добре — заявява Хелсингфорт със същия тон на свирепа ирония. — Надявам се, че ще ми кажете тази вечер какво сте решили. Забелязала съм, че решенията ви са винаги оригинални, каквато и глупост да сте измислили. Например да скъсате с годеника си (лицето на Одри потръпва) или да спите с Рут Джетисън. Или пък да се самоубиете.