— Аз също съм женен — казвам на Стин, — но ако продължават постоянните отсъствия на съпругата ми и аз ще имам проблеми.
— В такъв случай — обажда се смеейки се Джеспърсън, — предупреждавам те — Джеки е за мен!
Точно това, струва ми се, е типично за приказното мислене у децата: да разполагат с човек или вещ, без да имат съответната власт. Но аз съм добър другар и ще вляза в играта, а и да си призная, макар и хлапашка, тя ми е приятна.
— Аз предпочитам Пуси — отвръщам. — Има очарователно личице, гальовна е като котка. Значи Пуси ще бъде за мен, благодаря. Със или без униформа.
— Вие сте бавно развиващи се — сприхаво казва Стин. — Джеспърсън е на дванадесет години, а ти — на дванадесет и половина.
— О, Стин! Даже и на шестдесет години човек може да се интересува от момичета — възразявам аз.
— Но не от такива.
— Не са ли хубави според теб?
— Да знаеш колко ми пука от тяхната хубост!
Джеспърсън се навежда напред и се опира с две ръце на врата на коня, за да види по-добре Стин, когото закривам от погледа му.
— Какво не им харесваш, Стин?
Кратка пауза, след която той процежда през зъби:
— Прекалено много „гои“ са.
Джеспърсън учудено ококорва сините си очи.
— И какво разбираш ти под това?
— Ами, високи са, руси, арогантни…
Джеспърсън се разсмива.
— Как така, Стин, какъв е този расизъм! И аз съм висок, рус и т.н.
— Не е същото — отвръща Стин с погребален тон и с вторачени напред очи. — Тия момичета будят у мен спомени. Виждал съм вече такива физиономии и такива погледи.
Добре. Разбирам. Съчувствувам му. Но това не е причина да помрачи радостта на Джес. Още повече че си противоречи: вчера ме укоряваше, че драматизирам нещата, а днес той ги драматизира повече от мен. И още в нещо си противоречи, но него го казвам, защото е смешно.
— За тебе, Стин, всичко и всички са гой. Оня ден аз бях „гой“, защото съм бил „мекушав“. Сега гой е жестокият гадняр. Дай да се разберем, гой мекушавост ли е, или коравосърдечие?
— И двете — отвръща Стин, без да трепне.
Джеспърсън пак се разсмива. После всички се умълчаваме и в настъпилата тишина се заслушвам в ритмичното чаткане на копитата по каменистия път. Спомням си за този миг: неделен майски ден; минаващото през боровете слънце с нарязани от клоните лъчи, блестящото зелено на тревата от двете страни на пътя, лекият сух студ въпреки напредналата пролет. Стин се е сгушил в полушубката си с нахлупена над очите тиролска шапка. Аз преливам от благодарност към пуловера си с обърната яка и се възхищавам от Джес, облякъл само дебела риза на карета, вярно — вълнена, но широко отворена около мускулестия му врат. Да не забравяме и двете милиционерки на тридесетина метра по-назад, с щръкнали над гърбовете дула на карабините: „гвардейската ни охрана“, както казва Джес.
Спомням си този миг, защото последвалото стана много бързо и съвсем неочаквано.
На стотина метра пред нас пътят се разделя на две. Вдясно продължава право на север, а вляво — завива на запад и по-нататък — на югозапад. Тръгваме винаги по него. Отвежда ни в Блувил.
— Ралф — пита ме Джеспърсън, — спомняш ли си стихотворението на Фрост „Пътя, по който не тръгнах“?
— Да. Едно време го знаех наизуст.
— И аз — и веднага се обръща към Стин: — Защо никога не минаваме по десния път?
— Защото е забранен — промърморва оня и думата „забранен“ прозвучава в устата му с безапелационност-та на немското „verboten“.
— Кой го е забранил? — възкликва Джеспърсън. — Не виждам никаква табелка.
— Гвардейската охрана — отвръща му Стин.
— Не ми го е казала.
— А на мен ми го е казала. Още преди шест месеца. И аз съм натоварен да ви го кажа или по-точно да ви го повторя.
— Колко е тъжно — забелязва Джеспърсън, — път, по който никога няма да тръгнеш.
И наистина изглежда натъжен. После добавя:
— А ако в края на пътя стои момиче? Истинско момиче, което се усмихва?
Стин вдига рамене. Аз не проронвам дума. Мисля си, наистина е жалко да си на тридесет години като Джес и да те затворят зад бодливата тел заедно с жени, които бог знае защо те мразят. Тръгваме по лявото разклонение на пътя и изведнъж Джеспърсън рязко обръща коня си, връща се малко назад и поема по дясната пътека.
— Ти си луд! — възкликва Стин, задържайки на място кобилката си. — Забранено е.