— Трябва да се прибираме — казвам аз. — Пуси си е изкълчила лакътя и е наложително веднага да се намести. Заедно с Джес ще я качим на коня. Надявам се, че ще може да се държи. Предлагам ви да застанете със Стин от двете й страни, за да не падне. А Джес и аз ще минем отзад.
— О, кей — отвръща Джеки.
Не беше лесна работа да се хване скопеца на Пуси, а още по-малко — да качим Пуси върху него. Когато това е сторено, Стин ме вика и ми казва:
— Ралф, моля ви, намерете ми шапката, знаете колко трудно се покатервам върху тази кранта.
Започвам да търся тиролската шапка и както я търся, намирам в тревата карабината на Пуси, която „гвардейската охрана“ щеше да забрави в голямото си объркване. Вземам я и с лека усмивка я подавам откъм приклада на Джеки, която смутено я грабва. Би трябвало да кажа на Пуси, че я отървавам от военен съд, но сърце не ми дава да го направя. Дясното й ходило е извън стремето и свила лакът върху корема си, тя е вкопчила дясната си ръка в униформата. Много е пребледняла, а клатушкането на коня в продължение на пет или шест километра ще я измъчи още повече.
— Шапката ми — обажда се Стин.
Ето я. Подавам му я разсеяно, а той най-неочаквано изревава. Всички, с изключение на Пуси, на която сега не й е до жонгльорство върху седлото, се обръщат към него. Протегнал ръка, той размахва шапката. Виждат се две симетрично разположени дупки отляво и отдясно: заблуденият куршум на Пуси.
Приближава се с коня си до Пуси и без дума да промълви, с няма ярост й показва какво е направила. Тя не отвръща нищо, прекалено погълната от усилието да не припадне. Но колкото бързо е кипнал Стин, толкова бързо се успокоява. Дръпвайки поводите на Мирта, той се обръща и отива до Джеки, като й казва троснато:
— Освен падането на Пуси, което остави следи, и случайният изстрел (набляга на „случаен“), смятам да замълчим за инцидента. Аз лично рапорт няма да подавам. Вие решете какво да правите.
Поглеждам го. Между отпуснатите му набръчкани клепачи в очите му проблясва огънче. „Гвардейската охрана“ очевидно е отишла по-далеч от дадените заповеди. А Джес от наша страна, явно е виновен. Старият Стин прави в момента компромис с врага. Мълчание за мълчание. Опитва се да спаси бъдещето на нашите разходки и да впримчи милиционерките в безмълвно съучастничество.
Девойките мълчат. Едната, защото има силни болки. Другата, защото е съвсем объркана, поне аз така мисля. Няколко седмици по-късно обаче трябваше да променя мнението си за Джеки.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В лазарета в замъка — голяма суматоха. Доктор Рилке, когото ОМ наричат доктор Хайд заради маймунска-та му грозота, отсъствува, медицинският помощник — също. Те и двамата са „А“-та и в момента са някъде из страната на гости на семействата си. Появяването на Пуси, носена от Джеспърсън и от мен, хвърля управителя мистър Бароу в недоумение, дори бих казал, в страх.
Той е едър, широкоплещест мъж, но нито високият му ръст, нито внушителните му рамене излъчват сила. Отпуснат е, с голям корем. Лицето му е мазно, очите — изпъкнали, ръцете — меки. Коленете му, не знам защо, се превиват на всяка крачка и той сякаш отскача от пода. Черепът му, лишен и от най-малката следа от окосмяване, лъщи от пот. Най-лошото обаче е, че външността си той съвсем не дължи, сигурен съм в това, на аблационисткото си приобщаване, защото съм виждал в кабинета му снимка на младия мистър Бароу, притиснал до гърдите си навит на руло диплом от университета: още тогава е бил това, което е сега.
Но не бива да се заблуждаваме: мистър Бароу пращи от отблъскващи добродетели. Той е добър управител, ревностен бюрократ. Раболепието му спрямо Хилда Хелсингфорт ме смайва. Винаги имам чувството, че ще се простре в краката й като килимче, когато й говори по телефона. Ала зад лепкавото угодничество се крие нечовешка или по-скоро античовешка твърдост. Мек робот. Но с вътрешности на метал.
За мен, едва прекрачил прага на лазарета, положението е ясно. Тъй като доктор Рилке го няма, тъй като най-близкият град е на двеста километра, а лакътят трябва да бъде наместен, ще го сторя аз с помощта на мисис Бароу, която ще направи предварително няколко снимки. Известно ми е, че в същност тя е рентгеновата лаборантка на доктор Рилке.
Но какви ги разправям! И дума не може да става да се положи Пуси на операционната маса! Ще трябва да се задоволи с обикновен стол! Без да и се окаже и най-малката помощ! А през това време мистър и мисис Бароу са се дръпнали настрани и спорят тихо и разгорещено, спор, който мистър Бароу прекъсва, за да каже без никакви заобикалки на Джеспърсън, че присъствието му повече не е необходимо. Той пребледнява от гняв и веднага излиза, без да отрони дума, като затръшва вратата.