Аз също се ядосвам и казвам сухо:
— И аз мога да си отида и да оставя болната с изкълчен лакът: положение, за което вие ще носите цялата отговорност.
— Доктор Мартинели — отвръща мистър Бароу, като обръща към мен мекия си търбух и ме оглежда с изпъкналите си очи, — би трябвало да разберете, че вашата намеса ни изправя пред деликатен административен проблем, имайки пред вид особения ви статут в Блувил.
И гласът му е особен, мазен, но с лека заплаха: сачми, търкалящи се в маслена баня.
— Искате да кажете, че като съм ОМ, не мога да лекувам хората?
— Точно така! — възкликва той. — Точно това искам да кажа!
— Трябва да призная, че не ви разбирам.
— Но то е толкова просто — заявява той. — Според сключения с нас договор вие сте научен работник, а не лекар.
— Но това е спешен случай! А моят дълг като лекар е да окажа помощ на всеки болен. Договор или не, за мен е напълно недопустимо да се остави девойката на някакъв стол, без никой да се погрижи за нея.
— Доктор Мартинели, не е само договорът. А както току-що ви казах и особения ви статут… Ако обичате, имайте няколко минути търпение и ми дайте възможност да реша въпрос, който засяга само мен.
Всичко това е изречено високомерно, със смазваща любезност. Мистър Бароу повтори „особеният ви статут“ с презрителна гримаса, сякаш е порок за един мъж да е запазил нормалното функциониране на половите си органи. Обръща ми гръб и продължава спора си с мисис Бароу.
Няма какво да се заблуждавам: обект съм на най-дълбоко презрение. И то от кого! Поглеждам Пуси, много е бледа, лицето й се сгърчва от болка и в момента, в който погледът ми се спира върху нея, тя затваря очи. Благодаря. Благодаря и на мисис Бароу, която, откакто съм влязъл с Пуси, не ме е погледнала нито веднъж, макар и да се пререкавах с мъжа й. Отдръпвам се от това трио от луди, усамотявам се, отивам до прозореца. Разтърсен съм от пристъп на безмълвна ярост, чието безсилие напълно отчитам.
В същото време надавам ухо. Полугласният спор на семейство Бароу продължава. Доколкото разбирам, мистър Бароу е на мнение да пренесе Пуси в града, а мисис Бароу е за непосредствена намеса, била и тя чрез недостойни ръце. Струва ми се, че ще се наложи тя. Доказателство, че влиянието на съпругата си остава голямо, дори и върху един „А“. Мистър Бароу вдига телефонната слушалка и само по коленопреклонния му тон разбирам, че говори с Хилда Хелсингфорт. Ясно си го представям прострял се ничком, подпрян от мекия си търбух, да ближе пръстите на краката на господарката си.
— Можете да действувате, доктор Мартинели — заявява ми важно той, като поставя слушалката на мястото й.
Този плужек непрекъснато ще ме изумява. Чудя се как минава така бързо от сервилното лигавене към арогантността.
Обръщам се и сухо подхвърлям:
— При условие да ми помага мисис Бароу.
— Разбира се, докторе — обажда се тя, изпреварвайки решението на мъжа си, и пак без да ме погледне.
Казвам й да съблече Пуси. А през това време аз й изувам ботушите. Когато посягам към десния крак, тя извиква. Оглеждам го внимателно: леко навяхване. Оставям я за малко да си измия ръцете, а мисис Бароу разпаря десния ръкав на униформата й. За което й са необходими няколко минути. Докато си изтривам ръцете и се връщам към операционната маса, забелязвам как опитно пипа мисис Бароу. Тя изобщо много ми харесва. Една жена, която благополучно се приближава към зрелостта на четиридесетте си години. По-скоро дребна, но добре закръглена, тя е яка, твърдо стъпила на земята и със здраво поставена на силните й рамене кръгла главица. Късо подстригани черни коси, силни челюсти, за да дъвче добре, и живи искрящи очи. От нея се излъчват здраве, уравновесеност и чувство за реалност, които вдъхват доверие. Още от пръв поглед съм убеден, че има сърце на столетничка, добро храносмилане, че редовно излиза на езда, че не взема лекарства за сън и че няма проблеми с яйчниците си. Готов съм да се обзаложа, че комплексите, неврозите и страховете са й нещо непознато и че крачи в живота, вършейки своето дело, весела, действена, алтруистична, край това мазно бюрократично чудовище, което, кой знае, може би и обича.
Под униформата си Пуси носи вълнена фланелка, изрязана около врата, чиито ръкави не могат да се запретнат. Помагам на мисис Бароу да я свали. Показват се гърди, които не се нуждаят от сутиен, и докато мисис Бароу бута към нас рентгеновия апарат, аз се наслаждавам с безизразно лице и строго сведен поглед.