— Сигурно си се притеснил да чакаш толкова дълго. Но една от милиционерките падна от коня, изкълчи си лакътя и нали доктор Рилке отсъствува, трябваше аз да го наместя.
Не трепва. Преди малко не ме забелязваше. Сега не ме и чува.
— Слушаш ли ме, Дейв?
— Слушам — заявява той с ледена безочливост и прилежно обръща страницата.
Веднага ми става ясно, че не е прочел нито ред.
— Обяснявам ти, че съм закъснял не по своя воля.
— Разбрах — отвръща ми със същия тон.
Решавам, че ще е добре да обясня обяснението си.
— Не можеше да се чака, изкълчен лакът веднага трябва да се намести. На връщане от разходката отидохме с Джеспърсън направо в лазарета.
— Знам — изрича той. — Стин мина край басейна да ми каже.
— Е, в такъв случай, щом знаеш, престани да ми се сърдиш.
— Не се сърдя — отговаря той с ледено достойнство.
— Сърдиш се. Даже не ме поглеждаш. Да не мислиш, че е приятно да говориш все едно на дърво.
— Аз съм дърво — казва той, без да вдигне очи.
Набляга нападателно на „съм“ и рязко обръща с пръст друга страница. Мълчание. Не знам какво да правя. И друг път е имал такива пристъпи на враждебност към мен, но никога не са били нито толкова силни, нито толкова дълготрайни. С наближаването на пубертета сякаш всичките му реакции се изострят. На всичкото отгоре много ми е трудно да запазя самообладание. В гърлото ми е заседнала буца и сто пъти прехвърлям наум вечните, неразрешими въпроси на възпитанието: не съм ли прекалено добър баща? Не би ли трябвало да изградя у Дейв един по-авторитарен и от там вдъхващ по-голяма сигурност „образ на бащата“? Не знам. Не вярвам много на такива категорични психологии.
Изправям се, като се насилвам да изглеждам спокоен.
— Хайде, Дейв, да се прибираме.
— Много съм си добре тук — отвръща той, без да мръдне, с вперени в книгата очи.
Какво трябва да направя? Да повиша тон? Да го плесна? Да го метна на рамо като чувал? Изхитрявам се:
— Какво четеш?
Той отбелязва страницата и пак без да ме погледне, затваря книгата и ми я подава.
— А, да — казвам аз, — „Хъкълбери Фин“. Стар познайник.
Възхищавам му се как умее да подбира четивата си. Но и се разтревожвам, защото книгата в същност е историята на едно пренебрегнато момче, което избягва от дома си.
От Блувил, вярно, не се бяга.
Връщам му книгата и питам:
— Докъде си стигнал?
Но той не се хваща на уловката на един уж литературен разговор. Отвръща с половин уста:
— Още съм в началото.
И веднага забива нос в страницата, преструвайки се, че чете, пребледнял, студен и решителен.
— Хайде, Дейв, не ме карай да чакам.
Мълчание.
— Дейв?
Повиших тон. Той повдига вежди и хладно отвръща:
— Казах вече, много добре съм си тук.
Мълчание. Изричам с равен глас:
— Ще те чакам в столовата.
Никакъв отговор. Затварям вратата след себе си, но преди да си тръгна, тихо се промъквам в банята, отварям малката аптечка и като преглеждам съдържанието й — прощавай, Мъч, — отмъквам за всеки случай една опаковка приспивателно.
Отивам право у Пиърсови, защото знам, че ще намеря Мъч у тях. Пиърс е в моята лаборатория. Той е добър научен работник, нищо повече, затова пък мисис Пиърс е удивителна личност. Макар и без образование, тя има остър като бръснач ум. Външно е висока, слаба, със заострен нос, със заострена брадичка, току да се допрат, от там и ястребовият й профил. Лъжлива физика: тя е добър човек и нейни жертви не са хората, а събитията. Вечно дебнеща, все да рови и да чопли с човка по всички ъгли, тя вижда, чува и научава за един ден десет пъти повече неща от един обикновен човек. Отначало бяхме склонни да оспорваме умозаключенията или интуицията на Джоан Пиърс, но всеки изминат ден потвърждаваше правотата им и на края скептицизмът ни отстъпи.
Мисис Пиърс мъкне навсякъде със себе си обемиста черна кожена чанта, пълна, странна работа, със собственоръчно направени куклички и сред кукличките — голям бинокъл. Неведнъж, тъкмо в разгара на разговора, тя се промъква на пръсти до прозореца и вдигнала далекогледа, внимателно оглежда наоколо.
Мисис Пиърс няма нужда от оптически стъкла, за да прозре в бъдещето или да вижда през стените. Дарбата й на пророчица се допълва от дарбата й на ясновидка. Тъй като тя ме предупреди още от началото, че Анита все по-рядко ще идва да ме вижда в Блувил и предсказанието й, уви, се оказа вярно, склонен съм да й вярвам, когато описва Хилда Хелсингфорт, която никой не е виждал досега, като цитирам, много висока и много хубава. Чертите на лицето й били класически, приличала на каменна статуя. „И все пак у нея има нещо сбъркано, но и аз не знам какво.“