Джеспърсън й измисли прякора „вещицата“. Много по-скромна, тя говори за интуиция. Но „магьосничество“ или „интуиция“ са все думи. Аз бих казал, че при мисис Пиърс става по-скоро въпрос за толкова тънка наблюдателност — и въз основа на нея — за толкова бързо и точно мислене, че дори тя осъзнава само крайния резултат. А огромната работа по събирането, анализирането и синтезирането на фактите отчасти й се изплъзва, защото по всяка вероятност тя е единствената й истинска наслада в живота.
Когато идва да ми отвори, заостреното й като птича човка лице надниква в очите ми и тя ми казва през смях:
— Горкият ми Ралф, виждам, че все още сте разтревожен заради Дейв. А не е чак толкова сериозно. Търсите Мъч, нали? — додава тя и сграбчвайки ме за ръката като граблива птица, пръстите на ръцете й също са много заострени — ме завлича в стаята, в която спи синът й Джони и която през деня й служи за всекидневна, тъй като подвижното легло се прибира в стената.
Мъч седи на масата с разтворен учебник. Под гъстите й бели коси, прибрани в нисък кок, кръглото й и набръчкано лице буди приятното усещане за омиротвореност. И наистина, Мъч е толкова спокойна в поведение и в думи, колкото Стин е невъздържан. Сядам срещу нея и й предавам разговора си с Дейв. Разказът ми, изглежда, не интересува Джоан Пиърс, защото след няколко минути тя става, отива до един от прозорците, който гледа към бараката на милиционерките, и дълго наблюдава през бинокъла какво става там.
Мъч има едно рядко качество: умее да слуша. Тя напредва крачка по крачка в това, което й доверявате. А когато не разбира, пита. След като й разказах всичко, тя ми се усмихва и ми казва със своя си немски акцент, който, не знам защо, някак ме окуражава:
— Първо, Ралф, престанете да се самообвинявате. Не сте вие виновен, че жена ви е умряла. (Отбелязвам, за кой ли път, че нито Джоан, нито Мъч считат Анита действително за моя жена.) С Дейв вие правите всичко, което е по силите ви.
— Ралф е прекалено нежен, там е работата — обажда се мисис Пиърс полуиронично, полусъчувствено. И го казва, без да се обръща и без да престава да наблюдава бараката на милиционерките. Доказателство, че ушите й могат да вършат едно, а очите й — друго.
— Не, Джоан — възкликва Мъч, — не казвайте такова нещо! Човек никога не е достатъчно нежен! Едно дете има направо неограничени възможности за емоционални възприятия. То поглъща обичта! И все е ненаситно!
— Как си обяснявате, че Дейв ме отблъсква, както например тази вечер?
— Това е нормално, Ралф.
— Нормално ли?
— Да. Достатъчно е само да вникнете в детското мислене; Дейв е загубил майка си. Той ужасно се бои да не загуби и вас. Затова е така привързан към вас. Когато отивате на езда, да не мислите, че се забавлява на басейна? Ни най-малко: той ви чака. И закъснеете ли, обезумява от страх. Затова и като разбрах, че сте отишъл в замъка заради Пуси, пратих Стин да го предупреди (и тя казва „Стин“ като другите).
— Благодаря, Мъч. Дейв ми каза.
— Уви, оказа се безполезно. Положението беше вече неудържимо.
— Какво искате да кажете?
— Че Дейв не можеше да надмогне състоянието на панически страх, в което бе изпаднал заради отсъствието ви.
— В такъв случай би трябвало да изпита облекчение, като ме видя.
— Според вашата логика на възрастен — поклаща тя глава. — У детето страхът продължава със същата сила. Рефлексът на задръжка е много слаб. И тогава става следното: Дейв се отвръща от вас. Отвръща се толкова по-рязко, колкото повече е привързан към вас. Скъсва връзката.
Поглеждам я.
— Другояче казано, той скъсва с мен, за да не трябва да ме загуби.
— Именно. Това е поведение на отчаянието.
— Потресаващо е — промълвявам аз.
— Съвсем не — обажда се мисис Пиърс, без да се обръща, с все още вдигнат пред очите бинокъл. — Прекалено много се тревожите, Ралф. Не е чак толкова сериозно. А и във всичко туй има малко игра. Дейв знае добре, че скъсването не е окончателно. Той се стреми преди всичко да ви накаже.
— И да постави обичта ви на изпитание — добавя Мъч.
Замислям се и колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че те са прави. Поглеждам ги. Или по-точно поглеждам лицето на Мъч и гърба на мисис Пиърс. Изпълнен съм с благодарност, но същевременно и съм малко зашеметен от прекалено голямата доза женска мъдрост, която трябва да погълна.
— Е, и сега? — питам все пак леко напрегнат.
— Сега — казва Мъч — ще отида да взема Дейв, ще го доведа в столовата и заредим ли подносите, ще седнем на вашата маса.
Ставам от стола.
— Благодаря за всичко, Мъч. И моля да ме извините, че взех това от вашата аптечка.