Но нали не казвам какво е то, мисис Пиърс, подтиквана от ненаситното си любопитство, сваля бинокъла от ястребовите си очи, изоставя наблюдателния си пост и заподскачва към нас. Но се разсмива, щом зърва опаковката.
— Не само Дейв нервничи!
— Смятате, че страховете ми са прекалени.
— Ами, разбира се! — отвръща тя.
Намесва се и Мъч:
— Вие страдате от болестта на Блувил, Ралф. Живеете в постоянен страх. Дейв — също. Какво би си помислило едно дете като него, когато вижда, че нито „А“-та-та, нито „самотните жени“ благоволяват да го погледнат? Но чак да се убие, не. На Дейв, разбира се, не е чужда мисълта за смъртта — неговата, вашата — но няма да се убие. Категорично не. Успокойте се. Пропъдете подобни мисли!
— Мислете си за приятни неща — додава мисис Пиърс. — За милиционерките например. Сред тях има хубави момичета.
Тя закачливо се разсмива. Мъч — също. Двете се споглеждат, после поглеждат мен, насмешливо и с обич. И пред техния смях, и под техните погледи изведнъж си помислям, че сигурно приличам на Шарло от „Треска за злато“, комичен и затрогващ.
Но нали съм неблагодарник, сбогувам се малко троснато. Станал съм свръхчувствителен, може би заради ниския си ръст, но така или иначе мразя да ми се подиграват, дори и да е съвсем по приятелски. Уважавам много и двете, ала понякога ме дразнят. Винаги така самоуверени. Едната със своята мълниеносна интуиция, никога нищо не обяснява, а другата пък прекалено много обяснява. И най-вече знам за какво или по-точно за кого ще говорят сега, какво ще кажат и как ще ме окайват, че съм изоставен. Знам какво да мисля за продължителните отсъствия на Анита, за редките й писма, но не обичам да я укоряват, нито мен да съжаляват.
Джеки и Пуси са приели по всяка вероятност подсказаната им от Стин сделка и са премълчали или най-малкото са омаловажили произшествието, защото нито един от нас, дори Джеспърсън не получи от мистър Бароу съобщение за глоба под формата на удръжка от заплатата. И в неделя следобед разходката протича както обикновено, с това изключение, че Пуси е заместена от висока брюнетка, непохватна и ъгловата и не по-малко ледено студена. Странно обаче, че Пуси ми липсва, тя, която не ми е отправяла ни един поглед, ни най-леката усмивка. Но каквото и да правеше, доставяше ми поне едно нещо: удоволствието да я гледам.
Когато навлизаме в планината, аз се обръщам, задържам Шушка на място, за да дочакам гвардейската охрана, и щом Джеки се приближава достатъчно, питам я съвсем непринудено как е Пуси. Тя е така изумена от дързостта ми, чувствува се така неудобно от мълчаливото споразумение, сключено помежду ни, и е така смутена от изненадващия факт, че съм се погрижил за другарката й, че ми отговаря:
— Пуси ще бъде на работа другата седмица.
Догонвам Джес и Стин и тогава Джес започва да пее. Измислихме го, за да заглушаваме подслушвателя на гвардейската охрана. Предавам разговора си със Джеки на Стин, но той вдига рамене, разтърсва белите си коси и промърморва: Какво по дяволите ви засяга това момиче? На което аз възразявам: В края на краищата тя е моя пациентка. Хвърля ми накриво доста язвителен поглед. Но все пак е доволен. Сега, казва той, ще бъдат принудени да приемат диалога.
И действително, следващата неделя, още щом се озоваваме в гората, забавяме ход, за да ни настигне гвардейската охрана, Стин застава пред Пуси, поглежда я в очите и я запитва с обвинителен тон:
— Когато се прицелихте в доктор Джеспърсън, наистина ли смятахте да стреляте?
Тя силно се изчервява и виква с разтреперан глас:
— Не се целех в него! Щях да стрелям във въздуха! За това, което стана, е виновен доктор Мартинели, той накара Шушка да се втурне върху моя кон.
— Как можех да отгатна — заявявам аз сухо, — че нямаше да застреляте Джеспърсън? Вие винаги се отнасяте с толкова голяма омраза към нас.
В погледа й се изписва смущение, но тя не го отвръща от моя.
— Омраза у нас няма — опитва се тя да се защити. — Подчиняваме се на нарежданията.
— Стига приказки! — виква Джеки.
— Защото нарежданията ви забраняват и да ни говорите ли? — смервам я аз гневно. — Тогава какво представляваме ние във вашите очи? Чудовища? Парии? Престъпници?
Тя е обезоръжена от неочакваната атака и аз се възползвам, за да се обърна към Пуси:
— Имате нахалството да казвате, че у вас няма омраза, а дори не ми благодарихте за грижите, които положих за вас.
— Няма все пак да ви благодаря, че ме съборихте от коня, я!
— Нямах такива намерения, знаете го много добре. И забравяте, че ако не бях настоял да се погрижа за вас, мистър Бароу щеше да ви изпрати в града! Двеста километра с кола! Три часа път! Длъжки щяха да ви се сторят тия часове!