— Добре де, благодаря — ядно казва Пуси, но без да отвръща очи и тъй като ме дарява с погледа си, аз го задържам цяла секунда с моя.
— Ще престанете ли най-после! — кресва Джеки. — Моля ви да прекратите този разговор!
Обръщаме конете и скоро установяваме необходимото разстояние между нас. Изпитвам окрилящото чувство, че съм спечелил победа, но чувството, задушено в зародиш от Стин, не трае дълго. Той прави знак на Джес да запее и върху мен се изсипва порой от упреци, изсъскани шепнешком, на един английски с все по-отчайващ немски акцент.
— Ралф, да ти кажа направо. Ти си толкова смахнат, лекомислен и безотговорен, колкото и Джес. И туй не са празни приказки. Какво в същност става между теб и това момиче? Уж я ругаеш, а пък се лигавиш с нея. И тя, глупачката, ти отвръща със същото. Диалог, да, всеки път, когато е възможно. Но не такава каша! Докъде ще стигнеш така? До най-големите неприятности, а и ние заедно с теб. Помисли за Дейв, ако не мислиш за нас! Във всеки случай да ти е ясно, направиш ли го втори път, уловя ли отново само един поглед от ония, дето хвърляш на момичето, край, зарязвам разходките, излизайте сами!
Отговарям разярен:
— Стин, злоупотребяваш с авторитета си на по-възрастен. Това не ти дава никакво право над мен. Нямам нужда от татенце да ми казва какво да правя. Той замълчава, Джес престава да пее. А аз съм изненадан от неочакваното си гневно избухване. И разтревожен. Според мен има нещо ненормално в подобна реакция. Признак за невроза или за начало на невроза. О, знам — неприятностите с Дейв, обезценяването ми като личност в обществото, принудителното ми целомъдрие, продължителното мълчание на Анита. Добре. Но не вярвам, поне що се отнася до мен, в добродетелите на психоанализата. Затова пък вярвам в терапията на поведението. Смятам, че като поправям постъпките си, ще мога в известна степен да смекча несправедливите лишения, които ме измъчват.
Правя с ръка знак на Джес, това означава, че трябва отново да заглуши думите ми. Този път не пее, а декламира „Пътя, по който не тръгнах“ от Робърт Лий Фрост, нещо, което в очите или по-скоро в ушите на „гвардейската охрана“ може да прозвучи като вероломна ирония.
Обръщам се към Стин и му казвам със съвършено спокоен глас:
— Преди малко не си дадох сметка, че се лигавя с момичето. Но ти си прав. Глупаво е. Ще престана.
Той повдига вежди и ми хвърля проницателен поглед през набръчканите си клепачи. Нищо не продумва, ни думичка дори, но знам точно какво си мисли: мило момче, изоставено от жена си и т.н. Овладявам раздразнението си, навеждам се, потупвам Шушка по плешката, после дръпвам юздите и подвиквам: „Хайде, Шушка, в галоп!“ Докосвам хълбоците й с ботушите, тя се откъсва от земята, аз се откъсвам заедно с нея и двамата заедно се втурваме към най-ограничения възможен хоризонт. Но поне, докато се движи под мен и вятърът свири в ушите ми, аз се чувствувам свободен.
На следващия ден получавам кратко писъмце от Анита, щяла непременно да дойде следващата събота, този път било сигурно. Не вярвам. Смачквам ядосано писмото и го пъхвам в джоба си. Спомням си обаче за моята терапия и веднага внимателно го изваждам, оглеждам го, сгъвам го и спокойно го слагам в портфейла си. Но нещо никак не върви. В гърлото ми е заседнала буца, дланите ми са потни, краката ми треперят: Анита няма да дойде, знам го. А пред мен е една безкрайна седмица, през която трябва да чакам съобщението й, че няма да дойде.
От шест месеца насам изследванията ми тъпчат на едно място. Бих искал да се върна назад и да обясня защо. Суровина имаме в изобилие, носят ни мозъци колкото искаме, не ни липсват опитни животни, оборудването е разкошно. Бедата идва от персонала. Не че хората са неспособни, нито несъзнателни или са малко на брой. Разграничени са от мен и помежду си са разделени от кастови въпроси. В лабораторията работим трима ОМ: Пиърс, Смит и аз. Около дванадесет „А“-та и пет жени. От технологична гледна точка жените са на най-ниското стъпало. Но от обществена — в Блувил, те са на върха, по-високо от „А“-тата, по-високо от мен.
Несправедливо е и в двата случая. Поне две от тях заслужават нещо повече от ограничените знания, с които ги е принудила да се задоволят мизогинията на нашата култура. Но не мога, от друга страна, да приема антимъжкия расизъм, на който съм обект. В крайна сметка положението се оказва непоносимо. Приличам на чернокож лейтенант, който командува взвод от бели войници. Подчиняват ми се и ме презират.
Една научна лаборатория е преди всичко колектив и за да върви работата в колектива, нещо трябва да свързва членовете му, да има поне малко човешка топлота между тях. А при нас не е така. При тези условия аз самият не съм добър ръководител и не мога да бъда. Лесно е да се разбере причината.