Най-блестящият, най-богатият на идеи и с най-голям творчески заряд от сътрудниците ми е Грейбъл. Здрав мъж, който с лекота преваля петдесетте. Той е висок, слаб, привидно скован, но с гъвкаво тяло, с олисяла глава и с продълговатия череп на математик, с черни, малки и вечно дебнещи проницателни очи, с дълъг източен прав нос, с тънки устни и заострена брадичка. С една дума, дълго и заострено като нож лице.
При нормални условия със своя опит, ум и способности доктор Грейбъл би трябвало да бъде първият ми помощник и да стои далеч над Пиърс, далеч над Смит, добри работници, вярно, но най-малкото, което може да се каже за тях, е, че не преливат от идеи. В същност аз още с идването си в Блувил имах намерение веднага да повиша Грейбъл, но не се реших и добре съм сторил.
Грейбъл е „А“. Отбелязвам мимоходом, че твърдението, според което един скопец трябва задължително да затлъстее, е невярно както за мъжете, така и за конете. Искам да оспоря и друго твърдение: пасивността на скопеца. Макар и сперматогенезата да е прекъсната завинаги у Грейбъл, той си остава агресивна личност. Освен това, като „А“ той е дълбоко пропит от кастовите си привилегии, демонстративно носи, дори и върху бялата си престилка, зеленото кръгче със златната буква и ми напомня по хиляди дребни поводи нискостоящото ми положение. Стигнах също до убеждението, че ме шпионира. Затова го изолирах в ограничена и второстепенна дейност, стремейки се да издигна непроницаема преграда между него и истинското състояние на изследванията. Наложих и на Пиърс, и на Смит да пазят пълня тайна. Не излизам никога от кабинета си, без да заключа и да взема ключа със себе си. А от известно време вечер отнасям у дома и малкия бележник, в който редовно записвам с мой условен шифър постигнатото — ако сме постигнали нещо — в работата ни.
Подобно недоверие, напрежение, преструвки сред хората в една лаборатория е очевидно много лошо. Жалко, че не мога да впрегна такъв блестящ ум като Грейбъл в по-творческа задача. Още по-печалното е, че не мога открито да обсъдя с всичките си сътрудници проблемите, които се поставят пред нас. Така че разделението на персонала на три касти и скандалното ми нискостоящо положение направиха от мен лош ръководител: груб, несправедлив, потаен. Тъкмо обратното на това, което съм, и на това, което бях а поверяваните ми досега отделения.
На пръв поглед всичко в лабораторията изглежда нормално. Говорим помежду си вежливо, дадените от мен нареждания се изпълняват, работата върви или поне привидно върви. Но и от едната, и от другата страна прикрита злонамереност разяжда като червей възложената ни задача.
Грейбъл, който като талантлива и силна личност има голям авторитет сред „А“-тата, дори и сред жените и то до такава степен, че те забравят за привилегиите си и му говорят като на равен, този същият Грейбъл ме мрази. Така и двамата попаднахме в убийствената мелница на враждата. Първо: той ме презира и ме дебне. Второ: аз му нямам доверие и го държа на второстепенна длъжност. Трето: стигам до убеждението, че пише рапорти срещу мен. Четвърто: едва понасям присъствието му и когато имам нещо да му казвам, предавам му го чрез Пиърс. Пето: Грейбъл започва подмолно да действува за моето уволнение сред „А“-тата, жените и пред управителя.
Пиърс и Смит вече се оплакват, че редовно им развалят мозъчните срези. Смятам, че се лъжат. Но подозренията им са симптоматични за общото състояние на духа, което цари в лабораторията. Аз от своя страна дебна всички пропуски или грешки, които допускат „А“-тата и жените и си водя най-точно счетоводство.
Не ми е в характера да постъпвам по този начин. Принуден съм, така да се каже.
Три месеца след пристигането ми в Блувил и за да бъда точен, на 26 януари, кризата вече е назряла: получавам от замъка следното писмо:
Доктор Мартинели,
Отношението ви към женските сътрудници и „А“-тата в лабораторията ви не ме удовлетворява. Моля да го промените.
Тези редове, които ме хвърлят в ужас, ме лишават от всякаква възможност за оправдание. Както ми е известно от първото писмо, което ми изпрати Хилда Хелсингфорт, забранено ни е да й пишем или да молим да бъдем приети. Така че отивам при мистър Бароу. Посреща ме с презрителна вежливост. Да, представили са му писмено оплакване срещу мен. Прочел го и го предал. Отказва да ми каже от кого е оплакването, а за самото оплакване отказва да каже каквото и да е. Обръщам му внимание, че като не мога да говоря нито с мисис Хелсингфорт, нито с него, аз се оказвам в невъзможност да се защитя, та дори и да разбера в какво ме обвиняват. Той вдига безпомощно ръце. Не можел нищо да направи, вътрешните въпроси на лабораториите не го засягали. По време на разговора мистър Бароу е мек, лепкав и неумолим като октопод.