От този ден нататък ставам двойно по-предпазлив в лабораторията, отнасям се към жените и „А“-тата с безупречна учтивост и обезвредявам Грейбъл, без да се зле поставя. Между другото тогава започвам да водя и счетоводството, за което споменах по-горе.
На 15 март, когато смятам, че почти съм неутрализирал Грейбъл, получавам втора бележка от замъка:
Доктор Мартинели,
Вие не сте взел пред вид препоръките ми от 26 януари и поведението ви спрямо женските сътрудници и „А“-тата във вашата лаборатория остава същото или само повърхностно е променено. Моля ви за втори път да поправите държанието си.
Поразен съм, но преодолял първото смайване, разбирам, че повече не мога да остана пасивен. Написвам до мистър Бароу рапорт срещу работещите в лабораторията ми. Срамувам се да го призная: този рапорт е върхът на несправедливостта. Аз, разбира се, не лъжа: всички факти, с които се обосновавам, са верни. Но така, както ги представям, вън от всякаква реална перспектива и лишени от съответния контекст, те водят до изводи, които са явно беззаконие. Уличават Грейбъл — най-добрия ми научен работник. Аз мога да го упрекна само в едно, но тъкмо това не бива да посочвам: Грейбъл иска моето място. Той е напълно способен да се справи и с помощта на „А“-тата и жените всячески се опитва да ме отстрани.
Предавам лично рапорта си на управителя. Когато мазният мистър Бароу разбира за какво става дума, рязко трепва и ме оглежда с отвращение, примесено и с известен ужас. Не знаел, казва той, дали има право да приеме от мен съобщение от подобен род, а още по-малко дали трябва да го предаде. Отвръщам му, че дилемата засяга само него и си тръгвам, оставяйки го сразен от моята „арогантност“. Така по-късно ще окачестви поведението ми.
Хилда Хелсингфорт все пак е получила рапорта ми, защото след осем дни мистър Бароу ми предава следното писмо:
Доктор Мартинели,
Вие се оплаквате от вашите сътрудници и вашите сътрудници се оплакват от вас. Създало се е явно много лошо положение, което несъмнено обяснява малкия напредък в досегашната ви научна работа.
Писмото ми бе предадено в столовата, на вечеря и аз го отворих едва след като Дейв си легна. Почувствувах как кръвта се отдръпва от главата ми. Трябваше да седна. Краката ми неспирно трепереха и аз засрамен ги гледах как треперят.
Успях след известно време да се изправя, отидох в кухнята и обърнах пълна чаша уиски. Но понеже откакто съм в Блувил, пия само по няколко глътки, всичкият този алкохол, вместо да ме ободри, ме зашемети. Седях неподвижен в някакво мъртвешко вцепенение и напразно се опитвах да събера мислите си. Тогава отново изпитах онова специфично за Блувил усещане за абсолютна непонятност и неумолима жестокост. Но този път ме бе обзела не неясна тревога, а истинска паника. Току-що прочетеното писмо можеше да се тълкува само по един начин: то ме подготвяше да получа в близките седмици заповедта си за уволнение. Значи, бях осъден на смърт. Дейв също, макар и с малка отсрочка.
Изведнъж усетих как ми се повдига и почувствувах в устата си далечния привкус на агонията. Едва успях да изтичам до тоалетната. Повърнах всичко, и уискито, и вечерята. Когато се изправих, видях лицето си в огледалото. Каква ти бледост! Кожата ми беше синкавозелена. В същия миг разбрах смисъла на израза: „Да те е страх до посиняване“ и колкото и да е странно, започнах да се смея.
От този момент нататък се почувствувах по-добре.
Преди да си легна, взех силна доза приспивателно и заспах като труп, а на сутринта, когато се събудих, разбрах, че не мога да продължа да живея все с ужаса, който изпитах предната вечер. Имаше нещо налудничаво в това положение и приемех ли го, щях да загубя равновесието си. За няколко секунди всичко бе решено. Щях да си подам оставката.
Предавах се несъмнено сам в ръцете на смъртта, но предпочитах по своя воля да тръгна към нея, отколкото неусетно да ме тикат натам. И щом взех решението си, и щом се простих с последната си надежда — не по-рано — смелостта ми се възвърна.
Веднага написах заявлението за оставки и го предадох на мистър Бароу след закуска. За нещастие, той не го прочете пред мен. Искаше ми се да видя как ще реагира.
За следващата стъпка, която си бях наумил, просто изгарях от нетърпение. Отидох в лабораторията, повиках доктор Грейбъл, затворих се с него в кабинета си и без да му спестявам нищо, излях целия си гняв, най-сладкия гняв в живота ми. В продължение на половин час го обсипвах с упреци, ако не и с обиди. Той се опита да възрази, дори намекна, че тази сцена ще ми струва службата. Но аз веднага го прекъснах, тържествуващо му съобщих за оставката си и отново го удавих в обвинения, без да му дам възможност и дума да каже. Той ме гледаше пребледнял, безмълвен. Това, което обаче най-много ме изненада, защото беше напълно неочаквано, е, че прочетох в очите му известна дружелюбност, дори уважение.