В сряда вечер тъкмо минавам под прозорците на Пиърсови, някой чуква по стъклото отвътре. Вдигам глава, не виждам нищо, но познавам навиците на Джоан Пиърс и влизам.
Тя е сама, изправена до прозореца, поставя пръст върху устните си и ми прави знак да седна, което и сторвам. Долепила е бинокъла до очите си, но тъй като завесата е изтеглена докрай, чудя се какво ли може да види през нея и тъкмо тогава различавам две кръгчета, изрязани в плата с капачета, така че да наблюдава всичко, без да бъде забелязана. Предполагам, че когато не е на пост, ги притваря със скоч-лепенка.
Чакам цели пет минути, но не се отегчавам. Обичам Джоан Пиърс толкова, колкото е възможно да обичаш жена, без да я пожелаваш. В това отношение съм спокоен, жената у нея не съществува. Лишена е от всякакъв чар, от форми, чувственост, та дори и от пол. Но като изключим физиката й, изпитвам към нея дълбока привързаност, оценявам и нейната привързаност към мен, начина, по който ме подхваща, и най-вече обстоятелството, че всеки път, когато ме повика, ми съобщава нещо ново. А при затворения ни живот в Блувил, където нищо не се случва — освен работа в настоящето и страх за бъдещето, — една новина е безценна.
И така, чакам и тя ме кара да чакам като голяма актриса, сигурна във властта си над публиката, която нарочно забавя появяването си на сцената.
Ето, вече достатъчно съм обработен. От своя страна и тя е готова. Сваля далекогледа от очите си, слага пак пръст върху устните си, запътва се към един от ъглите в стаята, застава на колене и започва нещо да прави по дървения перваз на пода, но не мога да видя точно какво, защото ми е обърнала гръб. Когато най-после заподскачва към мен, прилича на усмихващ се ястреб и надава неколкократно своя остър смях. Сяда насреща ми в люлеещ се стол и весело се заклаща напред-назад, а от това най-много се боя, защото, като я гледам малко по-дълго, ще ми се завие свят.
— Можете спокойно да говорите, Ралф! Прекъснах подслушвателя. Нали Анита ще идва в събота, добре ще е и вие да откриете къде са вашите подслушватели, особено този, който е в стаята ви. Не е необходимо мистър Бароу да подслажда душата си с любовните ви ласки!
Последва отново смях-крясък на чайка и неудържимо люшкане върху стола. Свеждам очи и смутено се усмихвам.
— Престанете, Ралф! — виква ми тя, като продължава да се смее. — Престанете да се правите на девица!
— А вие престанете да се люлеете. Изпитвам ужас от това.
— О, извинявайте, Ралф, забравих!
Задържа стола на място. Поглеждам я.
— Как разбрахте, че Анита ще дойде?
— Като получихте писмото в понеделник.
— Разпознахте почерка й върху плика ли?
— Не. Забравяте, че получавате пощата си в лабораторията. Видях каква физиономия правите по време на обеда.
Отвръщам малко засегнат:
— Не знаех, че всичко се изписва по лицето ми.
— Съвсем не, Ралф, успокойте се. Но за мен е изписано, защото ми е ясен контекстът.
— Какъв контекст?
Тя се разсмива.
— Непременно ли трябва да го опиша? Добре тогава, да речем… нарастващ глад за женско присъствие (колко добре е казано!) и дълбока тревога за бъдещите ви отношения с Анита.
— И какво се е променило в контекста?
— От понеделник насам гладът е станал трескав (смях) и вие последователно преминахте през стадиите на надежда и обезсърчение. И още нещо — говорите по-малко и почти не се тревожите за Дейв.
— Може да мисля за друга жена.
Каскада от смях-крясък на чайка.
— Ами, Ралф! Не се опитвайте да ме метнете, лицемер такъв! Само че другите жени считате за недостъпни и сте ги причислили към мечтите си…