Замълчавам. Значи, се е досетила за Пуси, бог знае как, защото и за секунда не допускам, че Стин… не, не, той не е такъв.
Смаян съм от прозренията й и преди още да осмисля какво се готвя да сторя, а то е толкова разумно, колкото и дивакът да дири съвет от магьосника, попитвам:
— Според вас, Джоан, ще дойде ли Анита?
Тя не се смее вече. Пронизващият й поглед е изпълнен с доброта.
— Твърде вероятно. И не бива да й се сърдите, ако два или три пъти ви е подвела. Нито ако й се наложи да ви вижда все по-рядко. Не, Ралф, не правете такава физиономия. Анита не върши каквото иска. И преди всичко е тръгнала по път, по който вие не можете да я следвате. Тя много е работила, положила е огромен труд и сега прави голяма кариера. Няма да я зареже заради вас.
— Тогава, значи, мен ще зареже — казвам с безизразен глас.
— Не съвсем. Вие оставате в Блувил, вързан за Блувил, както жената за дома. А тя, тя е мъжът, способният мъж, вечно в движение, погълнат от водовъртежа на големите дела. Тя мисли за вас. Но не е тук.
— Не смятате ли, че би идвала по-често, ако ме обичаше повече?
Смях-крясък на чайка.
— Така, Ралф, би мислила според мен една жена! А Анита е организирала живота си по другояче. Като мъж. На първо място — кариерата, после — вие.
— Чудесно!
— Но и вие самият, Ралф, бъдете поне малко искрен! Не сте чак толкова луд по Анита. В главата ви се въртят какви ли не мисли по съвсем други особи…
Отново изпитвам силата на смесените си чувства към Джоан. Възхищавам й се и се дразня от нея. Тя вижда всичко, знае всичко и, бог ми е свидетел, нито за минутка не ви позволява да го забравите! Няма значение кого ще засегне, в чии тайни ще надникне, чий свят ще погази. Замълчавам високомерно, но високомерието ми не я впечатлява. Само я забавлява. Силна е с обичта си към мен, която и аз споделям. И сигурна в тази сила, настъпва. Истинска експанзия е тази жена! Вбесява ме и ако продължава така, няма да ми остане и късче съзнание, в което да се чувствувам у дома си.
— Анита, смея да ви припомня — разсмива се тя, — изпитва голямо влечение към вашата особа.
При тия думи — кратко и пронизително изсмиване: излита цяло ято чайки.
— И добре я разбирам — додава тя, забивайки в мен и човка, и поглед. — Вие сте хубаво момче, Ралф, в умален формат! Моля ви, не се стряскайте така! Не ви ухажвам! А и какво бихте правил с един жив скелет като мен! Вие обичате по-закръгленичките! (Откъде знае?) Пък и аз не блестя с особена чувственост. Не, не. (Разсмива се!) Горкият Реджиналд! (Реджиналд е мъжът й.) Аз, Ралф, получавам сексуалната си наслада преди всичко чрез очите.
Смаян съм от непринудеността, с която говори за най-запретените неща. И разбирам невероятния й успех сред блувилското общество. Тя върви напред, казва всичко, няма комплекси. И това, че няма, предразполага и другите да се освободят от своите. Аз например много се измъчвах, особено когато бях по-млад, заради ниския си ръст. И се възхищавам от Джоан, че може да намеква за ръста ми, без да ме засегне, да се пошегува дори („умаления ми формат“) и шегата й да мине — обвита в комплимент. Тя минава впрочем малко насила. Една стреличка, забила се в кожата ви, винаги оставя белег, даже и да не я усетите в момента. Ще й се сърдя на Джоан, знам си го.
На всичкото отгоре се притесних и за да скрия смущението си, запитвам:
— Какво гледахте, Джоан, когато дойдох?
— Изумителни неща — отвръща тя през птичия си смях. — Известно ли ви е, Ралф, че хомосексуализмът при нашите милиционерки представлява цяла институция?
— Подозирах го.
— Аз пък вече съм напълно сигурна. Горките! Тъй че не това ме интересува. А фактът, че сред тях има отцепничка.
— Отцепничка ли?
— Да. Изглежда, подборът не е бил достатъчно строг. Това момиче използва една играчка, твърде показателна за носталгията й по мъжката анатомия.
— Да нямате пред вид вибратор?
Каскада от смях — крясък на чайка.
— Не, не е вибратор! По-голямо е, много по-голямо, по-завършено, по-усъвършенствувано. Но няма да ви го описвам. Надявам се, че ще мога да ви го покажа един ден. Нещо наистина удивително!
Смее се до прималяване. Прекъсвам я.
— Коя е въпросната милиционерка? Познавам ли я?
— Уви, не, бедни ми Ралф, не е Пуси. Не възразявайте. Знам, че имате слабост към тази въртиопашка, откакто й наместихте лакътя. Онази вечер, когато дойдохте да търсите Дейв у дома, изглеждахте буквално опиянен. Да се чуди човек какво чак толкова привлекателно има в един лакът!
Очите й на доброжелателен ястреб се впиват в моите и аз на свой ред се разсмивам. Защото в добавка на другите й прекрасни качества мисис Пиърс е весел човек. Тя премахва на всички проблеми потенциалната им сериозност. В Блувил това е безкрайно ценно.