ШЕСТА ГЛАВА
С Джоан Пиърс разговарях в сряда вечер. На следващия ден, четвъртък, реших да се заема с женския персонал в лабораторията ми. Явно, налагаше се едно голямо обяснение, за да пукна най-после цирея, но не исках то да бъде едновременно с всички: щеше да ме изправи пред прекалено много проблеми. Затова степенувах трудността: първо жените, после доктор Грейбъл и на края — останалите „А“-та. Поставях си три изпитания и справех ли се с първото, другите трябваше да минат по-леко. Смятах, че ако мога да спечеля жените за моята кауза, щях да лиша доктор Грейбъл от най-влиятелните му поддръжници.
Не използвах малката зала на лабораторията, където обикновено прожектираме филми и провеждаме събранията си. Исках разговорът ни да протече по-непринудено. Накарах да донесат шест стола в моя кабинет и вместо да ги наредя пред мен, разположих ги в кръг, с намерението да не заставам зад бюрото, подчертавайки висшестоящото си положение, а да седна сред сътрудничките си като техен равен. После ги повиках по вътрешния телефон.
Дойдоха една по една, доста смутени, както ми се стори, разменяйки си въпросителни, дори тревожни погледи, макар в действителност да нямаше от какво да се боят от мен, тъй като тяхното обществено положение е по-високо от моето. Леката тръпка на боязън, която ги е обхванала, навежда на мисълта, че трябва да се отчетат остатъците от „дълбоко вкоренените навици“, които Де-бора Грим разобличаваше в статията си. Независимо от това, на което непрекъснато ги учат, те пряко волята си виждат все пак в мен началник, и то началник-мъж, двойно господствуваща личност.
Макар че крайната ми цел е да ги спечеля, не правя нищо на пръв поглед в тази насока. Напротив, посрещам ги с безизразно лице и с оная студена и педантична любезност, на която аз лично съвсем не обичам да съм обект, защото тя може да крие всичко. Още от първото писмо, в което Хилда Хелсингфорт ме критикуваше за отношението ми към тях, аз все така съм се държал. И продължавам. Смятам първо да ги накарам да се поизпотят — така ще оценят много повече вниманието, което ще им засвидетелствувам.
Лаборантките сядат в кръга и аз се настанявам между тях. Изненада, която е последвана от известно притеснение и смущение. Не сме разделени от гладкия плот на бюрото ми. Аз съм в контакт. И то какъв контакт за тях! С половия враг № 1! Със сексуалиста! С фалократа! С нискостоящото и демонично създание! Но същевременно нелишено, предполагам аз, и от притегателна сила за жени, осъдени да се задоволяват само с компанията на „А“-та…
И така, поемам инициативата и атакувам. Изваждам от джоба си контрарапорта, който написах до мистър Бароу след оплакването по мой адрес, и им прочитам критичните бележки, отнасящи се за тях. Както вече казах, аз ги бях пощадил в това изложение, съсредоточавайки огъня си върху доктор Грейбъл. Но все пак ги бях уличил в известни професионални пропуски, в същност незначителни, но затова пък недвусмислено доказани, защото посочвах точно часове, дни, имена.
Когато свършвам — имам чувството, че не съм им казал нищо ново — правя многозначителна пауза и питам:
— Ще оспори ли някоя фактите, които изложих?
Мълчание, после Лиа Буридж спокойно заявява:
— Що се отнася до мен, аз не отричам фактите.
Но тонът й ясно подсказва, че има други неща, които оспорва. Преди обаче да й дам думата, искам да си осигуря тила.
— Друга да желае да вземе думата?
Оглеждам една по една жените, които ме обграждат. Те мълчаливо поклащат глава. Нарочно не бързам. Бих искал да разбера какво се крие зад тези безизразни лица.
Средната възраст на петте жени е между тридесет и четиридесет години. Нито една не е грозна, нито една не е глупава. Нито една не е мързелива. Двете с най-голям ум — несправедливо съчетание спрямо другите — са и с най-пищна външност: мисис Лиа Буридж и мисис Елизабет Крофорд. Нали съм си проклет фалократ, употребявам понякога старите определения. Те днес са изхвърлени от употреба и са забранени от неписан закон, според който „мистър“, „мис“ и „мисис“ се изпущат, бидейки съвсем неоснователно носители на полово разграничение. Така че от началото на новата ера трябва да се казва: „Крофорд“, „Буридж“, „Мартинели“.
Аз не винаги се обръщам с „мис“ или „мисис“. Съобразявам се с някои по-тънки отлики. За Крофорд казвам „Крофорд“. Тя е вдовица и е свалила венчалната си халка. Но Лиа Буридж, която или не се придържа напълно към условностите, или много е обичала мъжа си, продължава да носи пръстена. Когато разговарям с нея, наричам я мисис Буридж, нарушавайки съзнателно неписания закон. Но тя никога не ми е правила забележка за това, което мистър Бароу ми посочи като „проява на лош вкус“ от моя страна. Тогава защо, дявол да го вземе, наричат Бароу „мистър Бароу“? Какво ще рече такова неуместно подчертаване на пол, който в случая е двойно премахнат?