— Мисис Буридж — обръщам се аз към нея, — струва ми се, че имате нещо да кажете.
— Да, докторе.
И погледът, и тонът са възпитани и студени. Чувствувам, че ще ми върне с лихва ледената ми учтивост. Чакам. Изпитвам известна скрита симпатия към Лиа Буридж, първо заради халката, която тя има смелостта да носи, и после заради махагоновочервените й коси, които ми напомнят за Анита. Същата бяла кожа, същите неоспоримо женствени форми. Очите обаче не са зелени, а сини. И така открито сини, че нямат нужда да се преструват на кристално чисти или да се крият зад пърхащи мигли. Точно обратното. Те търсят погледа ви като шпага, кръстосват тази шпага и нанасят удар.
— Не оспорвам грешките — казва тя сухо, — а тяхната сериозност.
Добре. И за мен също е настъпил моментът да играя с открити карти. Снощи реших да не се поддавам повече на злонамереността, с която писах рапорта.
— Наистина — отвръщам с равен глас, — вие имате право. Те не са толкова сериозни. При други обстоятелства дори нямаше да се спирам на тях.
Очите широко се разтварят в кръга и най-широко — тия на Лиа Буридж. Готвеше се за безмилостен дуел, а ме вижда да пристъпям към нея със свален гард и открити гърди. Проявява рефлекс, който й прави чест: поколебава се дали да ме намушка.
Щафетата поема Крофорд:
— В такъв случай — казва тя — не разбирам…
— Какво не разбирате? — питам спокойно.
— Че сте сметнал за необходимо да правите писмен рапорт за такива дреболии.
Елизабет Крофорд е дребна брюнетка, остроумна и жива, не така разсъдлива като Лиа Буридж. Но професионалните й достойнства са несравними. Тя специално има пълното право да говори за дреболии. Няма да споря за думата.
Спокойно, ясно обяснявам, че съм получил едно след друго две писма от Хилда Хелсингфорт, в които ме критикува за отношението ми към жените и „А“-тата в лабораторията ми; че съм научил от мистър Бароу за подаденото до него писмено оплакване срещу мен; но че не съм могъл да разбера от него нито от кого е оплакването, нито в какво точно ме обвиняват.
В думите ми няма горчивина. Не упреквам. Констатирам. Фактите. Само фактите: в кабинета ми сигурно има подслушватели.
Най-после замълчавам и обхождам с поглед кръга. Мълчанието ми принуждава Лиа Буридж да заговори отново. Но не го прави на драго сърце, виждам го по сините й очи.
— Значи, вие сте написали рапорта като един вид отмъщение.
— Струва ми се, че думата не отговаря точно на действителността. Нима не знаете, че тук аз съм извънредно уязвим? По-скоро бих казал, че съм написал рапорта като самозащита.
Мълчание.
— Докторе — подхваща пак мисис Буридж, — не беше ли по-просто да ни кажете в какво ни упреквате, вместо да пишете на мистър Бароу?
— Права сте, мисис Буридж — беше по-просто, по-нормално, по-другарско и, смея да кажа, също така по-достойно. Затова и съм толкова изненадан, че авторът на рапорта, чийто обект съм аз, е изложил оплакванията си на мистър Бароу, а не ми ги е казал лично на мен.
Лиа Буридж силно се изчервява. С такава кожа и с такива очи трудно би могла да скрие вълнението си. В обръча на насочили се към мен погледи долавям известно объркване.
Тогава на помощ на обвинението идва Крофорд, но не грубо, а дори с известна сдържаност, не смея да кажа — с дружелюбност.
— Работата е там, докторе, че вие не създавахте впечатлението за достъпен човек.
„Вие не създавахте…“: това минало време ми доставя огромно удоволствие. Може би точно сега е моментът да използвам прословутото си латинско очарование. Не обичам много тия работи, според мен са малко курвенски, но „да си курва“ не е ли в края на краищата оръжието на слабия?
Отправям към Крофорд най-пленителната си усмивка.
— Искате да кажете, че съм рязък, арогантен, властен?
— Има нещо такова — отвръща тя.
Разсмивам се и каквато си е непринудена, Крофорд също се разсмива. Усмивките цъфват в кръг, като изключим Лиа Буридж. Това разведрява атмосферата: статуята е повалена, идолът посечен… Метафорично, разбира се. Но какво по-подхранващо за душата от образното мислене.