Освен за Лиа Буридж. Синият й поглед няма да ме пусне така бързо. И тя додава, без да трепне:
— Позволете ми да ви кажа, докторе, че вие проявявате и дълбока несправедливост.
Усмивките веднага изчезват и аз разбирам три неща: първо, че Лиа Буридж намеква за подчиненото положение, в което държа доктор Грейбъл. Второ, че Лиа Буридж е извънредно почтено и смело момиче. Третото е, че тъкмо заради тези си качества тя въплъщава сред жените в лабораторията силната личност. Ако я спечеля за своята кауза, тя ще прояви и към мен, в това съм напълно сигурен, същата почтеност и същата смелост.
— Искате да кажете, че не съм справедлив спрямо доктор Грейбъл?
— Смятам, че не желаете да признаете достойнствата му.
Кратка пауза.
— Не се заблуждавайте. Признавам ги. Доктор Грейбъл е много умен човек и много добър научен работник. Ако аз напусна, той ще бъде напълно достоен да ме замести.
Изумление. Мълчание. Напрегната размяна на погледи.
— В такъв случай… — започва Лиа Буридж, но не завършва изречението.
Но надали е имало някога изречение, което по-малко да се нуждае от завършек. Казвам с помирителни нотки в гласа:
— Поставете се на мое място, мисис Буридж. Аз не съм Христос. Как мога да повиша един работник, дори и да заслужава, щом пише рапорт срещу мен?
Тогава се чува репликата — това, което в театъра наричат на свой жаргон „възловата реплика“: изобличаващото изречение, изречено пламенно, на един дъх.
— Рапорта не е написал доктор Грейбъл! — виква Лиа Буридж. Раменете й потръпват, гърдите се вълнуват, косите се отмятат назад. Великолепна сцена. Гледам я и си казвам, че трябва да я запомня, за да й се наслаждавам после. Но в момента питам студено:
— Откъде знаете?
— Знам, защото аз го написах!
Не очаквах първата реплика, още по-малко — втората. Съвсем съм объркан. И изведнъж ми става пределно ясно невероятното ми заблуждение. Как съм могъл да си помисля, че един обикновен „А“ като доктор Грейбъл ще си позволи да напише до мистър Бароу рапорт, предназначен за Хилда Хелсингфорт! Само една жена, изпълнена с превъзходството на своята каста и обръщаща се към друга жена през главата на един скопец, можеше да прояви подобна дързост! Само тя е могла да разобличи пред по-висшестоящата власт упорито повтаряните грешки на ръководител, който независимо че е началник в пряката работа, си остава ОМ.
Замълчавам. И си задавам някои и други въпросчета. Видимото влияние на Лиа Буридж върху колежките й, което си обясних с вътрешната й сила и моралните й добродетели, не се ли обяснява и с определен род неофициални функции, за които току-що споменах? Да не би тя да се окаже „очите и ушите“ на Хилда Хелсингфорт в моята лаборатория? Или най-малкото най-сигурната носителка на доверието и правоверността?
Поглеждам я и попитвам с неутрален тон:
— Ще ми позволите ли да ви задам един въпрос? Известен ли ви беше контрарапорта, който отправих до мистър Бароу?
— Разбира се — отговаря ми тя, сякаш се подразбира от само себе си.
— Само на вас или на всички?
— На всички.
— И на „А“-тата ли?
Наивният ми въпрос предизвиква развеселени усмивки в целия кръг.
— Разбира се, че не! — отвръща Буридж.
Добре. Вземам си бележка. Тайнствата на новата ера постепенно се разкриват пред мен. В йерархичната стълбица „А“-тата не стоят толкова близо до жените, колкото предполагах.
— Имали сте по-голям шанс от мен, мисис Буридж — заявявам сухо. — На мен не ми беше известен рапортът, който вие сте изпратили срещу мен до мистър Бароу.
— Напълно естествено е — забелязва тя и сините очи ме гледат настойчиво, но спокойно.
Едва не избухвам, ала си помислям за подслушвателите и се овладявам.
— Не е чак толкова естествено — възразявам все пак с известна рязкост. — Ако не знам в какво ме укорявате, как мога да се поправя?
— Трябва само да ни питате — казва тя.
— Питам ви — изричам смело.
Като си помисля, че в началото на разговора си въобразявах, че ще ги накарам да се поизпотят! А не са минали и десет минути и аз съм здраво завързан за стълба на мъченията, беззащитен под стрелите им. Аз, който в предишния свят никога не съм успявал да се наложа на жена, поне така бе с жените, които съм обичал! Очаквам най-лошото.
Кратка пауза. Бързо взаимно допитване с очи. И Лиа Буридж ми нанася първия удар с томахавка.
— Ние смятаме, че не се държите прилично с нас.
— Прилично! — възмущавам се аз. — Та аз съм вежлив.
— Вашата вежливост е фалшива и повърхностна — обажда се Крофорд. — В действителност вие сте недружелюбно настроен, с изключение на днес.