— Изпълнен с презрение — добавя Морисън (бивша „мисис“).
— И най-вече — додава Джоунс (бивша „мис“) — вие сте почти винаги на границата на благоприличието.
— Аз, на границата на благоприличието!
— Дори не го осъзнавате! — възкликва Мейсън (бив ша „мис“) — Вие се държите като закоравял фалократ. Просмукан сте до костите от мъжкото си превъзходство. Навсякъде виждате само секс.
Нима и аз като Орфей ще бъда разкъсан от вакханките?
— Дайте ми пример — казвам аз сподавено.
— Ще ви дам не един, а много — отвръща Лиа Буридж, вперила сините си очи в моите. — Проявявате към нас дискриминация, за да ни противопоставите една на друга. Наричате Крофорд „Крофорд“, Морисън — „Морисън“. А мен наричате мисис Буридж. Защо?
Смятам, че имам отговор. Подхващам спокойно:
— Забелязах, че Крофорд и Морисън са свалили венчалните си халки, а вие продължавате да носите своята. Помислих си, че сте може би малко по-старомодна, както и аз съм старомоден и затова се обръщах към вас по стария начин.
Резултатът от обяснението ми е най-неочакван и доста унизителен за мен: те се развеселяват. С изключение на Лиа Буридж всички се смеят. Гледат ме полушеговито, полуснизходително. И Крофорд, все така импулсивна, казва с насмешка, но насмешка без злоба:
— Той нищо не е разбрал!
Подобно разведряване не се нрави на мисис Буридж, извинете „Буридж“. Тя цъква с език, поглеждайки Крофорд, и сериозно заявява:
— Фактът дали си свалил или не венчалната си халка няма значението, което вие му отдавате, докторе. Аз не съм я махнала, защото пръстът ми е надебелял.
Отново смехове, които тя веднага възпира. След като духовете се успокояват, аз се опитвам да се защитя:
— Нима това е неприлично?
— Не — отговаря Буридж. — Проява е на лош вкус, мистър Бароу ви го каза, но вие не го взехте под внимание.
— Защо тогава мистър Бароу? Не е ли старомодно?
— Мистър Бароу е управител. А и няма особено значение — мистър Бароу е „А“.
Логика, която ме стъписва. Съвземам се и продължавам:
— Да минем на предполагаемото ми неприличие.
— То не е предполагаемо — възразява Буридж. — То е действително. На 5 януари вие уловихте Джоунс за ръката, за да й покажете как да направи един препарат.
При тези думи русата Джоунс (бивша „мис“) се изчервява и свежда смутено очи. Към нея се отправят съчувствени погледи.
— Не биваше ли да постъпя така? — възкликвам изумен.
— Не.
— Нали трябваше да й покажа.
— Да. С думи. Без да я докосвате.
— Но аз не съм вложил никаква умисъл!
Буридж ме поглежда с кристално чистите си очи, в които са събрани всички добродетели.
— Не сте вложили може би съзнателно никаква умисъл. Но Джоунс имаше основание да се оплаче. А мой дълг бе да предам оплакването й.
Като се опитвам да приема най-неутралното изражение и в което най-малко да се чувствува мъжкото у мен, поглеждам девицата, на която моето докосване с ръка е оказало такова въздействие. Изведнъж ме обхваща усещането, че тази нова ера е своеобразно връщане към викторианството. Поне що се отнася до началната фаза на междуполовите отношения. Защото за последна фаза и дума да не става!
Казвам с израз на дълбоко разкаяние:
— Извинявайте, Джоунс.
— Моля — отвръща тя, станала аленочервена. — Вече всичко е забравено, докторе.
Смирението ми прави добро впечатление на всички с изключение на Буридж. Изглежда разбра, че не съм толкова дълбоко разкаян.
И подхваща сурово, като съдник:
— Докторе, улавям ви и в друго, много по-трудно уловимо неприличие. Винаги, когато сметнете за възможно, прибягвате до глас, очи, усмивка на съблазни-тел.
— Мислех, че ме смятате за арогантен!
— Но вие сте! — ликува тя — Веднъж сте арогантен, агресивен, властен, което е грубото проявление на сексуализма. Друг път пускате в ход мъжкото си очарование, което пък е прикритата форма.
— Пример?
— Току-що с Крофорд. И по-точно, когато я попитахте дали ви счита за „рязък и властен“.
Остава ми открит само един път — простодушието.
— Крофорд, и вие ли по същия начин като Буридж изтълкувахте поведението ми?
— Разбира се, докторе — разсмива се тя. — Беше много забавно.
— И не само забавно — срязва я Буридж с унищожителен поглед.
Крофорд млъква засрамена и прехапва устни. Наистина нищо не се изплъзва от сините очи на Буридж.
— Вие се опитвате да кокетничите дори с мен — продължава тя да ме разобличава. — Преди малко, когато ви казах: рапорта не е написал доктор Грейбъл, вие безсрамно ме огледахте като най-обикновена сексуална вещ.
Търпението ми вече се изчерпва. Гневът ми прелива. Ще ми се да изтърся на Буридж някой цинизъм, някоя невероятна гадост и която пряко да се отнася за нея. Не, не губя от поглед крайната си цел. Да сключа мир, на всяка цена с тия неопуританки.