— Лъжете се, Буридж — изричам аз, като сподавям възмутените нотки в гласа си. — Вие говорехте разпалено и си помислих, че разпалеността ви отива.
— Не трябва да обръщате внимание на външния ми вид.
— Как да го направя? Нали ви виждам. Не сте призрак.
— Можете да ме гледате, без да ми хвърляте подобни погледи. Доктор Грейбъл не ме гледа никога така.
Изпитвам желание да скръцна със зъби, но запазвам спокойствие.
— Може би доктор Грейбъл няма като мен толкова силно развито естетическо чувство.
— Искате да кажете, че се възхищавате от мен? — възкликва разобличително тя, вперила сурово синия си инквизиторски поглед в мен.
Объркан съм от обрата, който взема спорът.
— Преди да ви отговоря, бих искал нещо да уточня — измънквам аз. — Много съм чувствителен по принцип към красивите хора. Ето например аз се възхищавам от Джеспърсън, което съвсем не означава, че съм хомосексуалист.
— Бъдете откровен, докторе. Не гледате Джеспърсън, както преди малко погледнахте мен.
— Как съм ви погледнал? — продължавам аз уклончиво.
— Така, че да ми дадете да разбера, че ме харесвате.
— Ни най-малко — отричам аз. — Погледнах ви с възхищение, вярно, но то бе цялостно възхищение. Отнася се както за моралния ви облик, така и за физическата ви външност.
— А това — заявява с най-голямо презрение Буридж, обръщайки се към колежките си, сякаш за да завърши показния си урок, — това е от ония лицемерни и лъжливи комплименти, които някога мъжете отправяха към жените. Преструваха се, че се обръщат към тях като към личност, а в същност ги интересуваше само тялото им.
— Какви ги разправяте! — виквам аз. — Да не би жена ми Анита да е за мен обикновена сексуална вещ? Да не би да съм се оженил за глупачка заради хубавото й тяло? За кукла — заради красивото й лице? За манекенка — заради елегантността й? Или съм се оженил за много умна и образована жена, която винаги се е самоосъществявала самостоятелно в голямата кариера, която ви е добре известна!
Буридж не очакваше подобен изблик от моя страна.
Но е прекалено честна, за да не се съобрази с него. Замълчава. Поглежда ме. Долавям в очите й известна обърканост.
И продължавам:
— Бих искал все пак да обясня и като лекар, и като мъж, че ако не е възможно професионалните взаимоотношения между мъжете и жените да бъдат напълно лишени от сексуален заряд, то лично аз винаги съм го свеждал до минимума. Никога не съм ухажвал сестри или лаборантки. Не съм излизал с тях. Не съм ги канил на вечеря.
Буридж настръхва.
— Докторе, погледът, който ми хвърлихте преди малко, съвсем не съдържаше минимум сексуален заряд. А между другото аз не знам какво означава „минимум“, щом става дума за сексуална агресивност.
— Не може ли да преустановите този спор? — намесва се Крофорд. — Приема твърде личен характер.
Това е малкото й отмъщение. Но в същност тя е права. Аз се опитвам да убедя Буридж, че във възхищението ми към нея не е вложено никакво желание, а тя се мъчи да ми докаже обратното: става наистина двусмислено…
Буридж също го почувствува и млъква. Но тя замълчава със сила, с достойнство, ако смея така да се изразя, без да се отказва от казаното, без да прави отстъпки.
Вземам отново думата и за да изляза с чест от положението, най-старателно създавам впечатлението за едно фалшиво равновесие.
— Така или иначе, благодаря, спорът беше много полезен. Казах ви какво в моите очи куца. Вие ми казахте какво във вашите очи не върви. И ние, и аз ще го имаме пред вид занапред.
— Остава въпросът за доктор Грейбъл — остро вметва Буридж.
Мога спокойно да разчитам на нея, за да не забравя нещо.
— Колкото до доктор Грейбъл — отвръщам аз ведро, — станала е неприятна грешка. Смятах го за автор на рапорта, който в същност Буридж е написала. Недоразумението е разсеяно. Няма повече за какво да му се сърдя.
А защо не трябва да се сърдя на Буридж, един бог само знае! Но всички тук, включително и аз, го приемаме като съвсем очевидно…
Тя приема с царствена безразсъдност пълната си безнаказаност, което не означава, че ме оставя на мира, напротив, продължава да ме преследва, опряла острието на сабята в гърба ми.
— Какво смятате да правите с доктор Грейбъл?
— Да му поверя работа, равностойна на тази, с която се занимава доктор Пиърс.
Тя свежда глава и ако добре разбирам, получавам от нея похвална грамота. А от Крофорд — последната стреличка.
— Докторе, бих искала да ви задам един въпрос — усмихва се тя лукаво. — Рапортът ви срещу нас е отпреди месец, защо едва днес говорихте с нас?