— Не е чак толкова добро. Ще ти възразят, че семето ти няма да бъде изхвърлено на земята и поругано, а напротив, ще бъде най-грижливо запазено за изкуствено осеменяване.
— Нищо няма да ми възразят, Ралф, Религията е крепост и няма да посмеят да я нападнат.
Мълчание. Поглеждам Джес и Джес се изчервява. Казва не без известна смелост:
— Аз смятам да приема.
За мое голямо учудване Стин не изръмжава, дори не иска обяснение. Аз също, но затова пък очите ми питат. Джес втренчва в мен светлия си поглед.
— Не искам да прозвучи така, сякаш ви осъждам или укорявам, но, както каза Ралф, антипатриотично е да се откаже.
— Не е мое това мнение — живо се възпротивявам аз. — Смятам, че така ще мислят властите.
— Разбрах много добре, че не си съгласен с тях — отвръща ми той. — А аз съм.
Замълчавам, Стин също мълчи. Нямам желание да обяснявам на Джес, че по принцип е прав, но не и на практика. Защото администрацията, която ни управлява, не е достойна за доверие, още по-малко пък в отношението си към нас! Защото навсякъде господствува тиранията и своеволието и след като вече гледат на нас като на разплодители, утре спокойно могат да решат да ни превърнат в „А“-та. Не казвам, разбира се, нищо от това. Не знам дали Джоан Пиърс му е дала статията на Дебора Грим. Мисля, че не. Като мен и тя сигурно се бои от наивността му. Може би и от конформизма му.
— Време е да отдадем дължимото на шпионирането — обажда се Стин.
Така слага край на спора и то не без известна тактичност прямо Джес, когото само допреди няколко минути уж сравняваше със земята. „Да отдадем дължимото на шпионирането“, израз, който дължим на Стин, означава, че след поверителния ни разговор аз отново включвам подслушвателя и му предоставям половинчасово безобидно бърборене, придружено с консумация на уиски, поне що се отнася до двамата ми събеседници: да не би някой, забелязал идването им, да се изненада, че то не е оставило следи върху магнетофонната лента. Вярно, и в този случай при прослушването може да се установи известна разлика в часовете. Но възможно ли е да се живее без рискове?
След като Джес и Стин си отиват, аз си обличам пижамата и закрачвам из стаята. По едно време се спирам пред прозореца и за втори път тази вечер повдигам крайчеца на завесата. Насреща, затворена в стая като моята, спи или не спи Буридж. Делят ни едва двадесет метра и едно невероятно табу: нашето свързване би означавало, поне за мен, самоубийство.
И все пак, след като пренебрегнат отказа ми, сигурен съм в това, на 3 юни ще дойде дежурен екип, за да вземе от моето семе. След година или след десет това семе ще оплоди в Охайо или в Алабама подбраните с електронноизчислителна машина жени, защото техните качества ще се допълват с моите. И от това изкуствено осеменяване на разстояние, на двойно разстояние — в пространството и във времето — ще се родят деца. Тези деца ще бъдат отглеждани в държавни ясли, без да познават баща си, та дори и майка си, заета да изпълнява други задачи. Каква чудесна раса ще се получи! И при какви непорочни условия! Това ще е последната находка на нашата култура: пълно изменение на половия инстинкт.
Чувам, че Дейв се размърдва в стаята си. Спирам да крача, задържам дъха си и се ослушвам. Не, няма нищо. Горкият Дейв! Той е на дванадесет години. И не знае колко много вече е старомоден.
СЕДМА ГЛАВА
Анита пристига в сряда вечер, тъкмо когато се готвим с Дейв да отидем в столовата. Тя е бледа, уморена, напрегната. Целува ме вяло, махва с ръка на Дейв, заявява, че умира от глад, но първо иска да се изкъпе и преоблече. И се затваря заедно с куфара си в банята.
Посрещането не трае повече от три минути. Твърде кратко след месец и половина отсъствие. Обаждам се по телефона на мистър Бароу, за да го попитам дали мога да доведа Анита в столовата. С удоволствие, докторе — отвръща ми той с мазния си и жесток глас. — Кейт и аз ще бъдем щастливи да я поканим на нашата маса (пауза), както и вас, разбира се, (казано мимоходом и с пренебрежителен тон). А за Дейв, предполагам, ще се чувствува по-добре заедно с другарчетата си. (И още как! — прошепва Дейв, грабнал другата слушалка.)
Затварям телефона и чакам, чака и Дейв, и двамата седнали, и двамата смълчани. От време на време погледите ни се срещат и той веднага отвръща очи. Знам съвсем точно какво става сега в него. Почувствувал е колко много са ме разочаровали тези първи минути, мъчно му е за мен, доволен е за себе си.
По подобие на Венера и Анита трябва да се е възродила от допира си с водата. Кратко спиране на прага на стаята, предназначено за всеобщо възхищение. Разкошни махагоновочервени коси се спускат на къдри върху изящната и силна шия, съвсем малко червило на устните, леки сенки около зелените очи, един-единствен, но изящен накит: златно колие около врата, което подчертава млечнобялата й кожа; и всичко това подсилено още по-умело от строгостта на една черна, съвсем гладка рокля, която тя изпълва добре и сигурно струва цяло състояние. Стои изправена пред нас, самоуверена, отметнала глава по непознат за мен начин, сякаш съзнанието за собствената й хубост вече се подсилва от значимостта на длъжността й.