Започвам вече да си мисля, че моята комисия и аз самият служим за алиби на една администрация, която, по неизвестни за мен причини, не може или не иска нищо да направи. На двадесет и осми септември вземам решение, за което не казвам на Анита — тя ще се противопостави със зъби и нокти. Споделям го със сътрудниците си и моля да бъда приет от Кресби, за да му го съобщя.
Не е така жизнерадостен както обикновено младият плешивец. Вярно, малките му извънредно черни очи гледат все така живо. Но умората се е изписала по лицето му, провесил е угрижено нос, стиснал е устни в горчива гънка. Заявявам му направо, че не желая повече да бъда съучастник в мълчанието и бездействието на ЗОСГ — давам си оставката като ръководител на комисията.
Изненада: Кресби не се и опитва да ме разубеди. Тъкмо обратното, споделя напълно моето мнение. Нещо повече — подсилва нещата. С невероятно хладнокръвие ми съобщава факти, които звучат учудващо в неговите уста. Пасивността на ЗОСГ не произтича от Матюс, както мислех аз, а от президента. Президентът се е хванал в клопката на собствените си маневри. Той първо се е възползвал от незаинтересоваността на пресата към енцефалит 16: не е дал гласност на събраните статистически данни и е „замразил“ доклада ми. Защо? Защото разкрие ли съществуването му, трябва да вземе мерки, които биха го направили непопулярен. А той вече е предостатъчно непопулярен, заради Тайланд, където води една от ония подмолни войни, които никого не заблуждават. И на второ място: ако сега съобщи за доклада ми, ще предизвика вълна от негодувание. Няма да му простят съзнателното премълчаване, ще стоварят върху него отговорността за всички смъртни случаи и ще изгуби изборите срещу сенатора Шърман.
Слушам. Изумен съм. Не проумявам, че за президента е по-важно да бъде преизбран, отколкото да спаси хиляди човешки живота, ако беше взел по-рано необходимите мерки. Кресби се разсмива: Докторе! Грешите по отношение на президента! Да не мислите, че в преизбирането си той влага някакъв личен интерес! Съвсем не. Вие не знаете, че президентът се смята за натоварен от бога с голяма мисия: да запази американското влияние в Югоизточна Азия. Много просто е, ако изпуснем Тайланд, пробивът е готов и всичко се проваля. А само президентът може да спаси Тайланд. Поне той така мисли. При това положение на нещата разбирате какво представлява една малка епидемия, която тук, в САЩ е взела едва четиридесет хиляди жертви — по-малко, отколкото в пътните произшествия за една година…
Странна политическа философия. Важно е не за какво се тревожим тук, а какво става на другия край на света. А и никак не ми харесва циничният тон, с който този енергичен млад мъж говори за началника си. Към всичко и всички Кресби се отнася с високомерие, включително и към енцефалит 16. И греши. Той може да е роден в златни постели, но болестта не е като бедността — прихваща се.
Казвам му го. Подчертавам, че важното е не броят на заболелите, а бързината, с която той нараства.
Тогава Кресби ми подсказва със заобикалки нещо, което ме изумява. Тъй като се готвя да си дам оставката, защо да не публикувам доклада си, той е мой, нали аз съм го писал.
Отговарям студено на изненадващото предложение. Докладът ми не е лично творение, а колективно дело на цяла комисия, задължена да го пази в тайна. Да издам тази тайна би представлявало за мен сериозен етичен проблем.
След което, без да навлизам в повече подробности, излизам настръхнал от кабинета му. Започвам да подозирам, че младият гений се е скарал с президента и се опитва да ме подработи. Целта е ясна: стреми се да използва моралните ми скрупули, за да подлее вода на бившия си шеф. И тъй както му подлива вода, мен да натопи, а той да остане на сухо.
Обаждам се по телефона на Анита и я помолвам да дойде у дома. Отначало казва не — имала много работа. С две думи й разказвам за срещата си с Кресби и тогава веднага ми отвръща: о, кей, Ралф, ще бъда у вас в десет часа.
Вечерта, разбира се. Дотогава имам доста време. Слагам да си легне или по-точно дискретно проверявам как се готви да си легне десетгодишният ми син Дейв. Той не дължи живота си на Анита — плановете за кариерата й изключват деца — а на първата ми жена Айлийн, която почина от сепсис на тридесет и две години, когато момчето бе едва на четири.