Изпитвам огромно облекчение, когато се озовавам сам с Анита в стаята си, след като Дейв си е легнал. Не разменяме ни дума и тя започва да се съблича, стиснала зъби, а през това време й написвам на машината бележка, в която обяснявам, че трябва да си говорим за безобидни неща и да си пожелаем „лека нощ“, докато изключа подслушвателя. Подавам й листчето, тя го прочита със свъсени вежди и по вида й — в ужасно настроение е — разбирам, че трудното в следващите минути ще бъде именно този най-обикновен разговор.
Справяме се все пак, но с явно нежелание от нейна страна. Тя непрекъснато се затваря в дълги мълчания, от които с усилие я измъквам. Отбягва погледа ми. Почти ми е обърнала гръб. Облича пижама тя, която винаги ляга гола при мен. Изключвам най-после подслушвателя и намирам в леглото леден блок, който дори не успявам да съблека. Остава безчувствена към ласките ми и е толкова скована, напрегната и студена, че само след няколко минути се оказвам напълно импотентен. Ето как завършва месец и половина чакане: с плачевен провал.
Надигам се в пристъп на ярост. И тъй както съм гол, закрачвам напред-назад из стаята, неудовлетворен и ожесточен и казвам с глух, треперещ от гняв глас:
— Не си струваше да изключвам подслушвателя: щеше да бъде чудесно назидание за мистър Бароу. Браво, вече си съвсем в правия път. Приела си напълно табуто.
— Нищо не съм приела — отвръща безизразно Ани-та, сложила ръце под главата и вперила очи в тавана. — Понеже не можа да ме обладаеш, сега естествено ще стовариш всичко на мой гръб.
— Като мръсен фалократ!
— Не съм казала такова нещо — възразява тя с вбесяващо спокойствие, докато очите й шарят из цялата стая, за да не срещнат моя поглед.
— Но си го помисли.
— Не съм си помисляла нищо подобно — отвръща тя със същата неумолима студенина. — И ще ти кажа още веднъж, не съм виновна аз, че не ме желаеш повече.
Приближавам се до леглото, вече извън себе си от яд и понижавайки все пак глас заради Дейв, й заявявам:
— Как мога да пожелая една жена, която не сваля дори горнището на пижамата си, за да се люби!
— Трябваше да ми го кажеш — изтърсва тя с такава безсрамна злонамереност, че аз съвсем се стъписвам. — Ето! — добавя тя, разкопчава пижамата и я съблича с войнишка изпълнителност. После отново ляга, неподвижна, опнала ръце край тялото, сякаш е застанала „мирно“. — Подчиних се. Доволен ли си? — казва ми тогава.
— Пука ми за твоето подчинение — отговарям й аз, грабвам пижамата и я запращам в лицето й.
— Благодаря за милия жест.
— Да, разбира се! Какво може да се очаква от един сексуалист! Тираничен! Арогантен! Груб!
— Не съм казала такова нещо! Престани да ми приписваш думи, които не съм изрекла.
— Но които си помислила, нали? Смееш ли да твърдиш обратното! Ето какво са успели да направят от теб за шест месеца с всекидневното обработване на пропагандата. Фригидна жена.
— Не съм фригидна — избухва тя. — Не съм виновна аз, че не можеш да се възбудиш.
— Да се възбудя! С дърво до мен!
— Не съм дърво! Ни най-малко! Имам съвсем основателни причини да ти го кажа.
— А, защото с други във Вашингтон се получава по-добре, нали? С пълноценните мъже на преклонна възраст? Или с другарки? Или пък със супердол!
— Наистина, Ралф — възвръща си тя изведнъж самообладанието си и ме смерва с леден поглед, — ти си невъзможен!
След предизвикателството и презрение!
— Искаш да кажеш, че въплъщавам сексуалиста такъв, какъвто са те учили да го виждаш?
— Сцената, която ми правиш, е най-добрата поука.
— Чудесно! Най-после проглеждаш! Най-после виждаш Ралф Мартинели такъв, какъвто е! Той от десет години е край теб и ти не си разбрала какви лоши помисли има!
Не ми отговаря нищо и чувствувам как настъпва голямото категорично мълчание, толкова гъсто, та с нож да го режеш.
Обличам пижамата си, защото ми става студено. Върху нея слагам и халата. Опитвам се да размисля, но разумът ми, огнена топка, се мята в истински хаос. В този миг мразя Анита и омразата ме заслепява в първите няколко секунди.