Но у мен винаги е имало прибой за такива сриващи се вълни. Сядам на леглото, поглеждам я и вземам ръката й в своята. Очаквам да я отдръпне, но тя няма да допусне подобна грешка. Оставя ми я — безжизнена. Пръстите ми стисват мъртви, непринадлежащи никому пръсти. И това отново е предизвикателство. Налице е откритото насилие: запратената й в лицето пижама. Но има и друго насилие — насилие чрез измама: ръката, която се подава, за да ви отблъсне. Тази ръка в същност е символ. Когато легнах в леглото при Анита, тя, преструвайки се, че се отдава, се отдръпна. Горнището на пижамата, пасивността, притаената неприязън — все малки, подли отблъсквания.
Добре. Аз пък няма да отблъсна грубо тази ръка, която не иска моята. Полека я поставям върху чаршафа. Сега или никога трябва да приложа моята терапия на поведението. Изправям се и закрачвам отново из стаята, но този път спокойно, без изблици на ярост, без стиснати в джобовете на халата юмруци. Не искам да мразя Анита. А още по-малко искам да стана женомразец. Ако съм извлякъл някаква поука от живота, то тя е никога да не се заблуждавам кой е истинският ми враг. Врагът не е Анита, нито нейният пол. В завъртялата ни сега вихрушка, във всеобщото объркване аз се вкопчвам в единственото непоклатимо нещо: обичта ми към Анита. И я утвърждавам: не е вярно, Анита не може да е станала друг човек. Преди малко й го казах: не вярвам в появилите се изневиделица лоши помисли у обичните ни хора.
Прехвърлям отново в главата си като на филм, цялата вечер, от пристигането й до мига, който сега преживявам. Откривам най-после връзката. И всичко ми просветва.
Сядам отново до нея на леглото, но без да вземам ръката й и полека я питам:
— Анита, ще ме напуснеш ли?
Дълго мълчание.
— Да.
— Затова ли дойде в сряда?
— Да.
— Не искаше да ми го съобщиш с писмо. Предпочиташ лично да ми го кажеш, така ли?
— Да.
Не продължавам. Трябва ми все пак малко време да овладея гласа си.
— В такъв случай много съм ти признателен, не си избрала най-лекия път.
— Исках да ти обясня…
Аз все още съм изпълнен с неверие. Не мога да повярвам, че ще се разделя с една част от живота си. И първо й задавам най-тревожния за мен въпрос:
— Окончателно ли ще ме напуснеш?
— Не знам.
Мълчание. Гласът ми прозвучава безизразно:
— Това твое решение ли е?
— Разбира се, че не.
И веднага продължава разпалено:
— Слушай, Ралф. През всичките шест седмици, през които не съм те виждала, се повтаряше все една и съща история: всеки понеделник отивам при Бедфорд и я питам дали има нещо против да прекарам съботата и неделята в Блувил. Отвръща ми с най-сладка усмивка: „Разбира се, че не, Анита!“ — и добавя ни в клин ни в ръкав: „Това, изглежда, е нещо като наркотик: не може без него.“
— Не е възможно.
— Напротив.
Идва петък вечер и по телефона ми се обажда секретарката на Бедфорд. Спешно е, Мартинели, казва ми тя, президентката ви чака в Кемп Дейвид, налага се да поработите в събота и в неделя.
— О, това е отвратително! Защо го прави? От ревност ли?
— Не, не й вдъхвам, слава богу, подобен род чувства. Бедфорд действува по убеждение.
— И ти споделяш ли нейното убеждение?
— По отношение на мъжа — съвсем не.
— Променила си се — казвам й и се насилвам да се усмихна.
— Не — отвръща тя разгорещено. — Не съм се променила Освобождението на жената е едно. А омразата към мъжа — друго. Омразата към мъжа е чисто и просто психопатия. Никога не съм се поддавала на такива налудничави идеи.
— Но сега да.
Изплъзна ми се неволно и вече съжалявам. Анита ме поглежда и ми казва:
— Извини ме, Ралф. Превърнала се бях в бучка лед. Не знаех как да подхвана, за да ти кажа, че те напускам.
Поставям ръка върху нейната ръка.
— Забрави тия глупави думи. Продължавай. Разправяше как са ти проваляли съботите и неделите. Три пъти се обади, че няма да дойдеш, значи, историята със спешната работа три пъти се е повторила.
Тя стисва устни.
— В различни варианти и с все по-малко прикривана неприязън от страна на Бедфорд. Както и с постоянно отслабване на влиянието ми за сметка на това на Дебора Грим. Явно, не бях вече в „правия път“. Имах усещането, че ставам „предател“.
— А последната седмица?
— Тя е седмицата на голямото решение. В петък Бедфорд ме вика в кабинета си. Разтапяща се от любезност ми съобщава, че ме е назначила посланник на САЩ във Франция.
— Но това е много голямо повишение, Анита.
— И да, и не. Задачата, която ме очаква там, е важна, но същевременно е и средство, с което ме отдалечават от тук.
— Туй ли е то, голямата беда?