— Бедите са две, едната произтича от другата. Цитирам ти Бедфорд: „Когато отидете в Париж, Анита, ще ви се налага само от време на време да прескачате до Вашингтон. И повече никакъв Блувил. Трябва да се сложи край на тази история.“
— И таз добра! Не я ли попита защо?
— Разбира се. Ето какво ми отговори: „Считам, че една омъжена дипломатка, привързана на всичкото отгоре към мъжа си, поема голям риск за сигурността си.“
— Същото разправяха до неотдавна за дипломатите хомосексуалисти.
— Не й го припомних. Поисках двадесет и четири часа да размисля и в събота й казах, че приемам. При условие аз лично да ти го съобщя. Направи невъзможното, за да ме накара да се откажа от последното си идване тук, но аз не отстъпих. И тя ми определи сряда. В други ден заминавам за Париж.
— Но това е изнудване, Анита — казвам аз с разтреперан глас, — трябваше да откажеш.
Тя ме поглежда, отвръща очи и промълвя уморено:
— Ралф, ти си тук, в Блувил, и изобщо не си даваш сметка под какъв режим живеем.
Произнасяйки тия думи, тя още повече понижава глас, сякаш не бях изключил подслушвателното устройство.
— Ако бях отказала — подхваща тя отново, — щях да вляза в черния списък и много трудно щях да си намеря работа.
— Ти!
Кимва утвърдително:
— Да, аз!
— Тогава — възкликвам аз — щеше да дойдеш да живееш при мен в Блувил. Тук има женени ОМ.
— Бедфорд е помислила и за тази вероятност; даде ми да разбера, че в такъв случай ти ще трябва да напуснеш Блувил.
Вдигам отчаяно ръце.
— Как би могла да направи такова нещо? Блувил принадлежи на частна фирма. И аз върша полезна работа тук.
— Твоята работа никак не интересува Бедфорд.
Поглеждам я, зинал от изумление.
— Откъде знаеш?
— Когато идвам тук, от Белия дом ме молят да вземам отчета за работата на Стинмайер и на Джеспърсън, който ми се предава в затворен плик от мистър Бароу. Но никога отчет за твоята работа. Слушай, Ралф, прояви малко логичност: защо ще се вълнува Бедфорд за оцеляването на мъжете?
Мълчание. Това изречение е извънредно важно: ще го премисля утре. Сега — най-неотложното:
— Не мога да повярвам, че поне Хелсингфорт не се интересува от моите изследвания. Подадох си оставката, тя я отхвърли.
— Знам, знам — въздъхва Анита. — Именно отхвърлянето на оставката ти беше част от пазарлъците през две последователни съботи и недели.
— Искаш да кажеш, че Бедфорд е внушила на Хелсингфорт да я отхвърли?
— Да, чрез моето посредничество и изразено по следния начин: „Анита, ако искате Хелсингфорт да не приеме оставката на доктор Мартинели, обадете й се по телефона от мое име. Но не отивайте там.“ И това беше преди две седмици.
Настъпва дълго мълчание, дъхът ми секва, но най-после подхващам:
— Не вярвам Хелсингфорт изобщо да няма думата! Ако открия ваксина срещу енцефалит 16, нали фирмата „Хелсингфорт“ ще натрупа колосално богатство, когато я пусне на пазара.
Анита вдига рамене.
— Не е сигурно, че ще може да я пусне на пазара. Преживяваме икономическа криза. Възможно е да стане и по-лошо, но още отсега всеки ден се закриват предприятия. Хелсингфорт е почти разорена и едва ли е останало нещо от могъщата фармацевтична империя, основана от мъжа й. Ако не са дотациите, които й осигурява Бедфорд, отдавна да е затворила Блувил.
— Искаш да кажеш, че Бедфорд държи в ръцете си Хелсингфорт чрез дотациите?
— В известен смисъл, да. Но не е толкова просто. Двете са тясно обвързани. Хелсингфорт финансира на широка нога предизборната кампания на Шърман. А може би знае и това-онова за Бедфорд и по-точно за връзките й с Шърман.
Мълчание. Поглеждам я. Опитвам се да схвана трудно за схващане положение.
— Ако правилно разбирам, като заминаваш за Париж, ти ме предохраняваш срещу инициатива на Бедфорд, но не ме предохраняваш от инициатива на Хелсингфорт. Тя си запазва все пак известно право на самостоятелно решение.
— Да — отвръща Анита. — Горе-долу е така.
Като размислям малко, се изумявам, че така естествено изрекох думите: „Ти ме предохраняваш“, обръщайки се към Анита. Преди две седмици, когато си подадох оставката, бях горд от смелостта си, горд, че съм „заставил“ Хелсингфорт да я отхвърли… Каква детинска самонадеяност! В действителност аз не съм нищо друго освен едно нахално хлапе, което не са наплескали, защото е „предохранявано“. И в същата секунда си давам ясна сметка: само съм хранил илюзията, че имам право на свободен избор. Превърнали са ме в марионетка, чиито конци дърпат три жени: Бедфорд, Хелсингфорт, Анита. От тези три жени само една-единствена е благосклонна: която заминава, за да ме „предохрани“.