Малко по-късно друга наша агентка, намираща се в Отава, успя да ни достави фотокопия от кореспонденцията между Дьофромон и министър-председателката на Канада. Тя ни хвърли в изумление.
Министър-председателката, която е от френско-канадско потекло, се казва Колет Лаграфьой. В първото писмо Дьофромон й пишеше, че преди години познавал французойка, която се казвала така, че за нещастие изгубил следите й, че напразно се опитвал да я намери, че пазел най-нежни спомени за нея и че по тази причина и само с името си канадската министър-председателка му станала извънредно скъпа, — без да се забравят, разбира се, старите исторически връзки между Франция и провинция Квебек, откъдето тя е родом. Тези ласкави думи, отправени от толкова известен и уважаван държавник, изглежда, много трогнали министър-председателката и въпреки огромната разлика във възрастта, а може би тъкмо поради това завързала се извънредно сърдечна кореспонденция, в която Дьофромон неусетно преминаваше от споделянето към комплимента, от комплимента към внушението и от внушението към съвета.
Това сърдечно приятелски даде своите плодове: когато бе бомбардирано френското посолство в Хавана, Лаграфьой застана без колебание на страната на протестиращите, подкрепи Дьофромон в последвалата кавга с Бедфорд и първото, което направи, бе да откаже да екстрадира американските единаци, които все повече търсеха убежище на канадска територия. По този повод научих от Анита, че противно на тенденциозните твърдения на Дебора Грим, единаците не са покварени хора, а в повечето случаи младежи, които просто се крият на село от опустошенията на епидемията в градовете.
С една дума, заключава Анита, положението вън от страната е отчайващо. И в Латинска Америка, и в Азия загубихме базите си, поддържаните от нас правителства, суровините, пазарите си. А Европа, под влияние на Дьофромон, все повече се отделя от нас и вътрешно се обединява. И което е още по-лошо, съседна Канада, повече от всякога придирчива към своята независимост, ни засвидетелствува открита злонамероност.
В този именно контекст, подчертава Анита, се вплита моето посланичество в Париж при Дьофромон. Бедфорд прие най-после препоръчвания от мен курс в политиката и тъй като счита, както и аз винаги съм го твърдяла, че Дьофромон е ключовата фигура в сегашното положение, натовари ме да сключа мир с него…
Изведнъж по средата на изречението Анита затваря очи и заспива. Задавам й въпрос, тя не отговаря. Светлината, изглежда, не й пречи. Под запалената лампа лицето й е спокойно и дишането — кротко. Ето значи последните думи и последния спомен, които ще запазя от нея. Тя ме предупреди, заминава утре сутринта в шест часа, няма дори да закуси и не ще имаме никакво време пак да поговорим.
Изпитвам смесени чувства. И преди всичко — огромно облекчение. Разбирам защо новините от чужбина са изчезнали от нашите вестници. Колективната истерия, в която сме изпаднали тук, е локално явление, своеобразен лов на вещици, разпрострял се върху един цял пол, още едно проявление на елементарното ни манихейство. В нашата история ние винаги сме намирали превъплъщение на принципа на злото, правили сме от него изкупителна жертва и сме я преследвали. Днес, при царуването на Бедфорд и нейната клика, дяволът това е мъжът. Тази лудост обаче не е преминала отвъд нашите граници: Бедфорд се оказа неспособна да я разпространи.
Същевременно правя доста угнетяваща равносметка за личната си съдба. Много бих искал да се разделим с Анита по-другояче, а не с кратка справка за висшите политически комбинации, в които е замесена. Бих предпочел по-простичко сбогуване, няколко думи, които повече да отговарят на моите мащаби. Аз може би не съм в точния смисъл на думата неин съпруг, но й бях приятел. Шест години близост би трябвало да имат един малко по-човешки финал.
Вярно, сега я видях да потръпва, но не от вълнение, а от нетърпение при мисълта за голямата роля, която й е отредена да играе при Дьофромон. Никак не ми е трудно да си я представя как изгаря от желание да омагьоса стария магьосник и на хитростта му да отговори с двойна хитрост. Тя спи до мен, но в същност вече не е тук. Изцяло се е пренесла в едно толкова вълнуващо бъдеще. А аз — няма смисъл да се заблуждавам, — аз вече съм изхвърлен в кофата за боклук на нейната биография.