Взех солидна доза успокоително, за да заспя. Оказа се доста солидна. На следващата сутрин, когато първа та сирена ме събужда, нямаше и следа от Анита. Заминала е, без да се сбогува с мен. Признавам, че така, разбира се, е по-лесно. За сетен път се възхищавам от начина, по който си спестява усложненията в живота.
Главата ми тежи, горчи ми в устата, отвратен съм от живота и студеният душ с нищо не ми помага. Избръсвам се и се връщам в стаята да се облека, и тази стая, гледам я, сякаш никога не съм я виждал. Тя е толкова празна, колкото изобщо е възможно да бъде.
Готов съм много по-рано от обичайния час, но и Дейв, странна работа, също е вече готов. Запътваме се заедно към столовата. Вървим успоредно между бараките, но на метър разстояние един от друг и както обикновено, без да говорим. Времето е топло, небето е прихлупено и облачно, слънцето няма да се покаже.
На стотина метра от замъка — едва по-късно ще съобразя, че му е било необходимо всичкото това време, за да се реши — Дейв ме запитва:
— Замина ли?
— Да. Много рано сутринта.
Мълчание. Поглеждам изящното му личице и дългите черни мигли, сведени над бузите.
— Ще дойде ли пак? — пита отново със сипнещ от тревога глас.
Изумен съм от въпроса му и от интуицията, която му го е подсказала. Безпокойството в гласа му не отразява личните му чувства: той не обича Анита. Поглеждам го крадешком, но той не вдига глава. Върви със застинало лице на метър разстояние от мен, правейки големи крачки, за да не изостава.
— Не — отвръщам аз.
Никаква реакция. Никакъв поглед. Ни най-лекото потрепване. А аз, след като изрекох това „не“, всичко ми изглежда още по-противно, включително и душните облаци, надвиснали над нас.
Вече сме на двадесет метра от замъка. Не видях кога е съкратил разстоянието между нас. И изведнъж усещам как в дясната ми ръка, отпусната покрай хълбока, се мушва неговата топла ръчица. Стисвам я. Не го поглеждам. Безполезно е, няма да ми каже нищо. Изравнявам крачката си по неговата. Вървим заедно.
ОСМА ГЛАВА
Анита ме напуща в четвъртък в шест часа сутринта, докато още спя. Два часа по-късно, при втората сирена, аз съм в лабораторията. И там се случва нещо, което предусещам, че е важно, но още не мога да преценя колко е сериозно. Намирам на бюрото си следната бележка:
Внимавайте: Тази сутрин между 7,25 и 7,30 часа са проверили или променили подслушвателя ви. Изгорете написаното.
Бележката е написана с главни печатни букви, ала от пръв поглед познавам кой е авторът. „Таралеж“, така наричам Буридж, когато се караме. А стаята на Буридж в бараката на самотните жени е точно срещу моята. Тази сутрин се приготвих по-рано от обикновено и излязох от къщи в 7,20. Бях изпреварил малко обичайното си разписание, затова запомних часа. Още при излизането ми някой веднага се е обадил на техника — или на техничката — от службата за подслушване. Буридж е проследила от прозореца как е дошъл техникът, как е влязъл в стаята ми и колко време е останал там — полезно наблюдение, за да се прецени какво е могъл да направи. Твърде малко по всяка вероятност, тъй като е било само за пет минути. Но трябва внимателно да проверя, нали тъкмо това ми подсказват да сторя. А колкото до ключа от жилището ми: при чистачките има втори ключ.
Ако бележката е наистина от Буридж, установявам нещо, което, като размислям малко, съвсем не ме учудва. Буридж има ключ от кабинета ми в лабораторията. След като дойде няколко минути по-късно от мен в столовата, сигурно е излязла по-рано, написала е писъмце-то, оставила го е на бюрото ми и отново е заключила вратата.
Озадачава ме друго: защо ще ми пише, докато може да ми го каже. Заради подслушвателя в кабинета ми ли? Тя никога не е показвала, че се бои от него. Когато иска да се скараме, ни най-малко не прикрива личната нотка, която е наложила в отношенията ни. Ако Буридж — да предположим, че наистина е тя — е поела риска, за да ме предупреди, то рискът е малък. Във всеки случай само няколко минути делят идването й в лабораторията от моето появяване и тя е могла да наблюдава от кабинета си моята врата, за да е сигурна, че трети човек няма трети ключ — една малко вероятна хипотеза.
Остава да разбера подбудите й: защото Буридж, която се държи в лабораторията като доверено лице на властта в Блувил, предава началниците си, за да ме предупреди?
Най-лесният, най-романтичният и най-изтърканият отговор е, че ме обича. Но не съм толкова самонадеян глупак, та да го допусна. Че Буридж изпитва по-особен интерес към мен, знам. Но този интерес да бъде толкова голям, че заради него да извърши предателство спрямо своя лагер, убеден съм, че не е възможно. Не е такъв човек. Съвсем не. Интуицията ми подсказва, макар и да не знам как да я обоснова, че Буридж е напълно предана на направения от нея избор.