Тогава да не е клопка предупреждението? Но защо ще ми прави клопка Буридж? След онова голямо обяснение и преди всичко благодарение на нея колективът се сплоти, работата в лабораторията върви, изследванията ни напредват. А между Буридж и мен има нещо повече от физическото съзвучие, за което вече споменах… Съществуват здравите връзки, родени в труда.
Първата ми мисъл е да я повикам, да й покажа бележката и да й поискам обяснения. Но се отказвам. Трябва да проверя две неща.
Когато на обяд излизам от лабораторията, отивам в къщи, заключвам се в стаята си, дръпвам завесите, заставам на колене до леглото и без да докосвам нищо, оглеждам съвсем отблизо тази част от дървения перваз на пода, която винаги отмествам, за да изключа подслушвателното устройство. Сега тя е запечатана с найлонов конец, прихванат от другата страна за неподвижната част на летвата. Бих могъл, разбира се, хитро да се измъкна от уловката и да залепя отново конеца, след като изкарам подвижното трупче. Но може би под първата уловка се крие втора! А и вече съм почти напълно сигурен, че отсега нататък всички посещения в дома ми ще бъдат засичани по време и съвсем не желая да превърна подозренията на мистър Бароу в сигурност.
Във всеки случай едно нещо е потвърдено: авторът на бележката е казал истината — човек от службата за подслушване действително е влизал в стаята ми.
Никога следобедът не ми се е виждал толкова дълъг, колкото този път, в очакване на срещата вечерта, за която помолих в столовата Джоан Пиърс. Ето ме и мен. Тя е очарована. Връхлита, сякаш съм й плячка. Готви се да ме зачопли злъчно, с човка и с нокти и да изрови от главата ми всички сведения за Анита и целия оня свят, затворен вътре в мен, може би и без да го съзнавам! Но само с един жест я възпирам. И без да пророня дума, й подавам полученото тази сутрин предупреждение. За нея то е напълно анонимно, никога не съм й говорил за Таралежа. Прочита го и веднага след това, все тъй мълчаливо, аз й давам една служебна бележка, подписана от Буридж, която взех от лабораторията. Наред с многобройните си заложби, насочени всички към жадно опознаване на ближните си, Джоан Пиръс владее и графологията. Тя се нахвърля върху двата листа и ги поглъща с очи.
— Разбира се, че е един и същи човек — заявява тя припряно. — Не се е дори опитал да подправи почерка си. Само е използвал главни печатни букви. Но и тук няма никакво подправяне, защото главните му букви и в ръкопис са печатни. Погледнете „В“-то във „Внимавайте“ в писмото и „В“-то в служебната бележка: „На вниманието на доктор Мартинели“. „В“-то е едно и също и е много типично. Издава енергичност и динамика. Но седнете, Ралф — додава тя. — И защо „Таралежа“?
Казвам й. Тя се разсмива закачливо, заплашва ме с пръст, ала не последват никакви коментари. Обяснявам й и за поставената ми клопка с подслушвателя и я питам дали мога да имам доверие в Буридж.
— Напълно и изцяло — отвръща ми тя. И добавя, пронизвайки ме с острия си поглед: — Имате напредък, Ралф. Започвате най-после да се измъквате от пашкула на собственото ви „аз“. И ставате предпазлив.
Оставям без ответ забележката и произтичащите от нея предположения.
— Защо трябва да имам такова доверие в Буридж? — подхващам отново аз: — Само от един почерк ли изхождате, за да ми го кажете?
— Не.
„Не“-то е изречено бързо и решително. Но Джоан Пиърс няма да каже нищо повече. Веднага започва да ме разпитва. Поставям в скоби личните ми отношения с нощната ми посетителка, ала извън тях й казвам всичко за международното положение, както ми го е описала Анита. Тя ме слуша с трудно удържима възбуда: очите й искрят, дишането й се ускорява, ръцете й в скута ту се сплитат, ту се отпущат. Щом спирам, тя веднага ми задава въпрос. Гласът й е рязък, припрян, напрегнат. Докато говоря, тя непрекъснато и машинално свива пръсти, сякаш алчно трупа една по една информациите, които й съобщавам.
След като свършвам разказа си, тя се изправя много развълнувана и разхождайки едрото си слабо тяло из стаята, възкликва със сдържан плам:
— Чудесно! Потвърждават се всички откъслечни сведения, които ние сме събрали.
Прави ми впечатление това „ние“. Пиърс ме поглежда с крайчеца на окото, като продължава да крачи из стаята, и изненадва изненадата ми. Продължава мисълта си: „Да, това потвърждава всичко, което сме предполагали двамата с Реджиналд“ — забележка, която среща пълното ми неверие, защото ми е добре известно, че Джоан държи „горкия Реджиналд“, както тя му казва, настрани от нещата, които дълбоко я вълнуват. Това „ние“ не се отнася за семейство Пиърс, сигурен съм. Тя спира да крачи и ме поглежда: