Вземам един душ и аз също обличам пижама: тези мои пижами, които така разсмиват Анита, защото си ги шия по поръчка. Напразно съм й обяснявал, че когато човек е като мен по-дребен на ръст, не може да си позволи дъното на панталоните да му виси до коленете.
В девет и половина влизам в стаята на Дейв, за да го склоня да угаси лампата. Мила картинка. Кучето Бъз — временно на пансион у нас, то е на една съседка — се е изтегнало пред леглото, с муцуна върху лапите. Вече е позадрямало и ме посреща доста вяло: отваря едно око и леко потупва с опашка по килима. Дейв не помръдва. Облегнал се е върху превита на две възглавница и чете. Черните му мигли хвърлят гъста сянка върху бузите. Сядам в долния край на леглото и го гледам. Той е по-скоро дребен за годините си, но добре сложен, с овално лице, матова кожа и къдрави кестеняви коси. Ръста, формата на лицето, тена, клепките е наследил от мен. Очите му са очите на Айлийн. Всяка вечер, вече шест години, се връщам към този поглед.
Не беше лесно да организирам живота си. Имам чудесна съседка, която е поела грижата да води сутрин Дейв на училище и да го прибира вечер, и една друга, без деца, която с удоволствие го наглежда, докато се върна от болницата.
Тъй като заговорих за съседите, спомням си не без усмивка как отначало, когато дойдохме да живеем в Уесли Хайтс4, се чудеха дали „трябва да поканят и семейство Мартинели“ заедно с другите си гости.
Колебанието им не трая дълго. Доста бързо ме приеха. Благодарение на Айлийн. Благодарение също — цитирам — на „латинския ми чар“. Което означава, че бяха поставили знака „плюс“, на това, което, преди да ме познават, бележеха с „минус“. Пак си е расизъм, но в обратен смисъл. Добре. Щом като е продиктувано от приятелски чувства, няма толкова да придирям. Дори ми се случва, когато съм сред тях, да правя и малко театър и да се показвам по-голям италианец, отколкото цяла Италия. Те са очаровани. Особено жените.
— Загасям, Ралф — казва Дейв, отплащайки ми се за тактичността, с която чаках, без да продумам, неговото благоволение.
Изправям се, прокарвам ръка по косите му и устоявайки на желанието да го целуна (той не одобрява това), минавам във всекидневната, за да чакам другата си половинка, която виждам толкова рядко.
За приятелите ми и по-специално за тия, които познаваха Айлийн, втората ми женитба, при такъв начин на живот, не изглежда оправдана. Прави са. Единственото ми извинение е, че нямах друг избор. Ожених се за Анита, защото тъщата ми, която иска да вземе Дейв, ме обвини в неморалност, когато научи за връзката ни. Сега между това обвинение и мен плътно се възправя брачното свидетелство.
Но не чак толкова плътно. Съвместният ни живот далеч не е всекидневен. Аз, който съм, както казва Анита, „истинска квачка“ и съм наследил от италианските си прадеди привързаността към семейството, се сърдя и бунтувам срещу тази съпруга вечно в разход. Но положението напълно удовлетворява Анита. А и как няма да я удовлетворява, когато тя го е наложила!
Десет часът: ето я, пристига, тридесетгодишна, сочна и привлекателна, с махагоново червени коси, със зелени очи, с „изящно изваян нос“. Поне тя така го окачествява в миговете на тщеславие.
Нахлува като вихрушка и изгаряща от любопитство, от вратата се нахвърля върху мен. Едва ме оставя да говоря, толкова бърза да научи всичко.
Ужасена е по две причини, но в различна степен. За оставката ми, както и да е. Но да предоставя доклада си на пресата! Няма да направя такова нещо! Би било ужасно! Само няколко седмици преди президентските избори! А и от етична гледна точка нямам това право! Докладът не е моя собственост!
Оставям да отмине бурята — малко изненадан все пак, че прибягва до етиката в името на една администрация, която не си мръдва малкия пръст, за да опази здравето на хората. Когато най-после изчерпва всичките си обвинения, аз й обръщам внимание, че в случая става въпрос не за един, а за два дълга: недвусмисления дълг, който тя така ясно формулира и заради който се противопоставих на предложението на Кресби; и другия, действен дълг към гражданите на тази страна да бъдат на всяка цена предупредени за грозящата ги опасност.
Сега трябва да разсея страховете й. Наистина съм направил фотокопие от доклада, предаден на комисията, но той ще си остане заключен в касата ми в банката. Няма в никакъв случай да го публикувам: премного се боя да не предизвикам паника сред обществеността. Затова пък, ако ЗОСГ продължава да упорствува с пасивността си, ще се свържа с пресата, но като лекар и частно лице, а не като бивш председател на комисията.
Анита ме гледа. Ето, това вече я успокоява, разведрява. Присяда на дивана до мен и погледът на зелените й очи се променя по начин, който ми е добре познат. Трябва да й отдам дължимото: и най-големите тревоги, политически или лични, не пресичат за дълго нито желанието й да се люби, нито апетита. Едва съвзела се от тях, гонена от единия и от другия глад, които взаимно се изострят, тя опустошава леглото ми и изпразва хладилника.