— Като ви слуша човек — отвръщам леко засегнат, — ще рече, че неразумността е основна черта на характера ми.
— Не е съвсем така. Вие сте даже доста разсъдлив.
Благодаря. Досега ме шиба, сега ме гали.
— Но…?
— Но сте много спонтанен.
— Това недостатък ли е?
— Тук е недостатък.
— И отказът ми е грешка, така ли?
— Не грешка сама по себе си, Ралф. А тактическа грешка. Не забравяйте, да се бориш значи да се разкриваш. Не бива да се борите за второстепенен въпрос, особено ако е по въпрос, който нямате никакъв шанс да спечелите.
Нали съм „доста разсъдлив“, разсъждавам. И виждам очевидната истина. Тя е права. В същност никога не съм вярвал, че Мълбъри ще приеме възраженията ми. И Стин не е вярвал, мога да се закълна. И двамата сме постъпили като деца. Изсилили сме се на темата „чест“. А това е безполезно! И глупаво!
Поглеждам я.
— Значи, от нас тримата единствен Джеспърсън е бил реалист?
Погледът на Пиърс се помрачава, устните се стисват, ръцете се свиват.
— О, Джеспърсън!
Повече не казва, но и така е казала предостатъчно. Приемам с изумление новото предупреждение.
— Извинете ме, Ралф — става тя от стола, — но времето напредва.
— Вие имахте две неща да ми кажете. А ми казахте само едното.
Тя ме поглежда с лека усмивка и аз си помислям: невероятно, сякаш чакам инструкции от нея. Да не би случайно и аз да принадлежа вече към „ние“?
— Когато искате да ми кажете нещо по-дълго, не идвайте тук, Ралф. Свържете се с Таралежа.
Възкликвам, невярващ на ушите си:
— С Буридж?
— Продължавайте да я наричате по прякор — само ние тримата го знаем.
— Но как таке, Джоан, нали и в моя кабинет е опасно, заради подслушването.
Тя ми се усмихва.
— Тази опасност, нека да ви кажа, никога не е съществувала.
В петък сутринта в 8 часа намирам на бюрото си отговора на доктор Мълбъри. Той е точно такъв, какъвто очаквах. Но в него има едно изненадващо уточнение, което би ме шокирало, ако все пак не бях успял да запазя и в Блувил поне мъничко от чувството си за хумор.
Драга доктор Мартинели,
Лесно ще разсея моралните скрупули, които изтъквате: екипът, определен за Блувил, е съставен от шофьор и от операторка. Вие ще се срещнете само с нея. Така че няма да има нито ръкоблудие, нито хомосексуализъм.
Надявам се, че няма да имате повече възражения срещу онова, което всеки гражданин би трябвало да счита за патриотичен дълг от първостепенна важност.
Очаквам с обратна поща няколко реда, потвърждаващи вашето съгласие.
Сърдечни поздрави и т.н.
Предполагам, че е по-добре да се приеме като шега, отколкото като унижение. На всичкото отгоре какво да си мисля за „операторката“, с която ще осъществя оная толкова интимна и толкова краткотрайна близост? Дали е медицинска сестра? Дали е обучена „на място“? Доброволка ли е за тази толкова деликатна задача? Или, тъкмо обратното, и нея са принудили да го върши в името на „патриотичен дълг от първостепенна важност“?
Повиквам в кабинета си Буридж, като знам предварително какво ще ме посъветва. Но искам да се възползвам от разговора, за да й задам някои и други въпрос-чета.
Ето я, отзовавайки се веднага на обаждането ми по вътрешния телефон, тя, която стои по-високо от мен в йерархията и то по две направления: по силата на статута на жените в новата ера и по силата на новите ни взаимоотношения в рамките на „ние“.
Тя, разбира се, с нищо не го показва. Застанала е пред мен приятно дребничка, закръглена, скромна, след като безшумно затваря зад себе си вратата и чака „инструкциите“ ми, взела под мишница за по-голяма правдоподобност някаква преписка. Давам й писмото на Мълбъри и докато го чете, с паднал над очите й кичур коси, който така бих искал да докосна, виждам я с други очи. Отбелязвам удължените й капковидни обици, които досега не бях забелязал. Въпреки махагоновочервените си коси, буйни като тия на Анита, Буридж не прилича на бившата ми съпруга. Погледът не е зелен, а син. Носът не е заострен, а заоблен. Заоблена е и брадичката й, ала твърда. Боя се, че досега съм обръщал прекалено много внимание на хубавите й черти, а не на изражението им. За първи път днес се опитвам да „видя“ Буридж в светлината на „ние“, без да се съобразявам с физическата й привлекателност. И това, което ме впечатлява в лицето и не е само интелигентността. В челото, в очертанията на костите под бузите, в линията на челюстта, в израза на очите, в извивката на устните — колкото и сочни и примамливи да са те — долавям неоспорима сила. Добре. Ще трябва най-после да превъзмогна предразсъдъците на нашата култура и занапред да свързвам представата за женственост с представата за сила.