— Фактът, че са предвидили операторка, доказва, че вече са се натъквали и при други ОМ на подобни възражения.
— Известно ли ви е възражението на Стин?
— Разбира се. Известен ми е и отговорът на Мълбъри. Стин го получи вчера. Ще ви го предам накратко: Драги доктор Стинмайер, според равините, с които се посъветвахме, вие се придържате буквално към глава XXXVIII на Стария завет, а пренебрегвате истинския й смисъл. Грехът на Онан се изразява в желаната стерилност. Докато операцията, замислена от нашите служби, увеличава многократно вашата плодовитост и тъй като сте женен, манипулацията може да бъде извършена от съпругата ви. Операторката само ще събере в епруветки семенната течност.
Мълчание. Струва ми се, че всичко това би могло да бъде казано с по-друг тон, та дори и, кой знае, с лека усмивка. В края на краищата абсурдността не е задължително кафкианска, тя може да бъде и комична. Защото, все пак да се съветваш с равините!… Но няма такова нещо, с преписката под мишница и със скръстени ръце Буридж ме гледа, без да ме вижда, и мускулче не мръдва по лицето й. Нейната студенина постепенно се предава и на мен и с въпросително повдигнати вежди подхвърлям:
— И сега?
— Сега, отговаряте с обратна поща „да“ на призива на родината.
Изрича го, без да трепне, без дори, както изглежда, да долови иронията в думите си.
— А Стин?
— Рита ще го посъветва да приеме.
— Рита?
— Така наричаме нашата обща приятелка.
Поглеждам я: значи окончателно съм включен в „ние“. И тази ли е причината, поради която се озовавам пред такъв леден блок? За да ми даде да разбера веднъж завинаги, че тя ме командва ли?
— Буридж, бих искал да ви задам няколко въпроса — обръщам се към нея след кратка пауза.
Тя поглежда часовника си и сухо отвръща:
— Разполагам с пет минути. После наистина трябва да поговорим за тази преписка.
— Ще бъда кратък: къде е монтиран магнетофонът на подслушвателя в кабинета ми?
— В моя кабинет.
Следва кратко мълчание, необходимо, за да се съвзема.
— Значи, можете да изтриете лентата?
— Ако искам и където искам.
— Втори въпрос: как става така, че Бароу и сие ви имат пълно доверие?
— Отдавна членувам в ДОЖ.
— Вие сте в ДОЖ! — сепвам се аз.
— Не сте ли предполагали?
— В същност да.
Замълчаваме и двамата, после подхвърлям:
— Може би съм глупак, но нищо не разбирам.
— Много просто: аз съм член на ДОЖ, но категорично отхвърлям антимъжкия сексуализъм, войната между половете и възбраната срещу семейната двойка.
— Но това е становището и на Анита!
Буридж смръщва вежди, от сините очи заискряват светкавици и тя ми отвръща с огромно презрение:
— Има голяма разлика. Аз се боря срещу Бедфорд, а бившата ви съпруга й служи.
— Да, знам. Разбрах го — обаждам се аз не веднага.
— Със закъснение.
Доста остра е Буридж!
— Така е. Както казва Рита, трудно се измъкнах от пашкула на собственото си „аз“.
Позволявам си леко да се изсмея, но не срещам ответ.
— За да бъде всичко ясно за вас, докторе — продължава тя, — бих искала да уточня още нещо: аз съм член на ДОЖ, но съм против ДОЖ, такова, каквото го вижда Бедфорд, и съм против Бедфорд като диктатор.
— И аз съм напълно съгласен, добре ви е известно.
— Много съм доволна — заявява тя студено. — Толкова по-лесно ще бъде занапред.
Замълчавам малко и я запитвам:
— Искате ли да ми разкажете за „ние“?
— Защо? Нашата цел ви е известна.
— Имах пред вид хората.
— В Блувил — отговаря тя рязко — ще работите само с Рита и с мен.
Поглеждам я внимателно. Това означава, че строго се спазва изолирането на отделните звена в нелегалното движение, за да не би унищожението на едно да доведе до унищожението на всички останали.
— От нас тримата вие ли сте ръководителят? — питам пак аз.
— Да. Но винаги вие имате право да изложите собственото си мнение.
Право само на теория, отсега го усещам.
— И още един въпрос. Буридж: да предположим, че Бедфорд бъде обезвредена. Каква е крайната цел на движението?
— Да възстановим предишното състояние на нещата, с изключение положението на жената.
— Защо такава скромна цел?
— За да се опираме на най-широкия възможен фронт.
— И той широк ли е?
— Разраства се с всеки изминат ден. Дори в Конгреса.
Ето какво би ми вдъхнало известна надежда. Значи, покорността на „вдовиците“ в Конгреса не е вече така безусловна! Но какво всъщност може да направи Конгресът? Да изправи президента на подсъдимата скамейка? Това, разбира се, вече е ставало в нашата история. Но от друга страна, щом президентът е диктатор, нима ще се остави да го съдят, без да използва сила срещу съдиите си?