Тогава си спомням какво ми довери Анита: когато си заминавала от Блувил, тя винаги вземала от мистър Бароу запечатан плик за Бедфорд с отчет за изследванията на Стин и на Джеспърсън. Никога за моите.
Казвам го на Буридж. Тя е силно изненадана. Изненадва я не толкова незаинтересоваността на Белия дом от моите изследвания — защото това би могло да се предположи, — колкото живият интерес, проявяван към „проектите“ на колегите ми.
Буридж поема дълбоко въздух.
— Докторе, трябва на всяка цена да разберете върху какво работи Стин.
Намръщвам се.
— Засягате доста деликатен въпрос. И Стин, и аз сме обещали да пазим тайна.
— На кого?
— На Хелсингфорт.
— Задължава ли ви обещанието? — презрително пи та тя.
— Не, откакто влязох във вашите редици. Но на Стин не са му известни преследваните от вас цели. Няма да разбере любопитството ми. Ще му се стори може би и подозрително.
— Способен ли е, ако откаже да ви съобщи каквото и да е, да направи донос срещу вас?
— О, не! Подобна мисъл би го ужасила!
— Тогава действувайте, докторе, нямаме време за губене със скрупули.
Буридж, изглежда, наистина се старае да удържи думата си. През цялото време, докато ми говори, поддържа огромна дистанция между нас. В качеството си и на образцова служителка, и на политически ръководител. Имам усещането, че се обръщам към кукла-манекен във витрина зад дебело, много дебело стъкло. Само че един манекен не диша. А Буридж диша и то доста осезателно, ако се съди по закръглената й гръд. И друг, много добре познат признак: лекото потрепване на обиците й. Обиците ти, Буридж, минаха на моя страна. Предават те в ръцете ми. Е, „в ръцете ми“ е малко силно казано. Но все пак е приятно да усещаш как под пепелта на вулкана тлее скрит огън.
Стин, на когото още същия ден следобед определих среща у Пиърсови, веднага настръхва подозрително. Въпреки слънчевото време, вярно, с доста бледичко слънце, той не е свалил черното си старомодно пардесю (то е много дълго, съмнявам се дали не е още от Втората световна война), зленикавата си продупчена тиролска шапка, от която стърчат дългите му бели коси, нито изплетения му от Мъч дебел червен вълнен шал и така го заварвам в стаята на Джони, където ни посреща Пиърс, седнал или по-скоро легнал в люлеещия се стол на Джоан, свирепо да се люшка и да ругае едновременно и грипа, който го мъчи, и безрезултатното ми лечение. Нахлупил ниско шапката, омотал се с шала чак до ушите, той прилича на голяма костенурка, подала едва-едва набръчканата си глава с малките си подозрителни очички и готова при най-малката тревога да се скрие в черупката си.
Аз, естествено, взимам всички възможни предпазни мерки. Преди да изложа молбата си, започвам с едно предразполагащо въведение по всички правила на изкуството. Не става въпрос за празно любопитство от моя страна. Още по-малко за любопитство от лични подбуди (Пиърс ми хвърля неспокоен поглед: смята, че казвам повече, отколкото трябва), но в края на краищата, когато живеем в условия като нашите („като в концентрационен лагер“ по собствените му думи) и ни е отнета свободата на информацията, всяко сведение, което е известно на един от нас и той може да го съобщи на другите, се превръща в нещо безкрайно ценно… и т.н.
Стин ме оставя да говоря, без да пророни дума, а малките му сини очи, дебнещи изпод набръчканите клепачи, хвърлят кратки и гневни погледи ту към Джоан Пиърс, ту към мен, ту отново се връщат към Джоан. Той бясно се люлее, от което се чувствувам още по-зле, и той го знае: известна му е моята идеосинкразия. Колкото повече говоря, толкова повече се снишава той под шапката и шала, свил врат между раменете, стегнал всяко мускулче на тялото си. Живите му очи, надзъртащи сред бръчките на клепачите, ме следят без ни най-малката искрица на благосклонност. Колкото по-далеч отивам, толкова повече се убеждавам, че крача към провал.
— Свърши ли? — пита той, като задържа люлеещия се стол.
— Да.
— Тогава слушай.
Но в същия миг започва да киха, изважда носната си кърпа и яростно разобличава между две кихавици лекарите: каста от невежи с големи претенции, които си позволяват да присаждат сърца, а не могат да ви изцерят дори от един грип.
Изсеква се още веднъж преднамерено шумно и презрително, позакашля се, избърсва устата си и подхваща цяла реч, с която подлага на унищожителна критика всичко у мен: етиката ми, самата ми същност, поведението ми, безразсъдството ми, моето, цитирам, „просташко и ненаситно либидо“, органичната ми непредпазливост, неспособността ми, която за сетен път показвам, да удържа обещание или да запазя тайна, с една дума „цялата ми непоправима безотговорност“.