Макар и да съм свикнал с подобна реторика и винаги да отдавам дължимото на хроничната раздразнителност на Стин и на вечните му комедии, мисля, че този път прекалява, особено пък в присъствието на Джоан — занемяла, толкова е изумена — и търся най-остри думи да му отговоря, когато, изправяйки се най-неочаквано от стола-люлка, и то с пъргавина, която с нищо не подсказваше ленивата му поза, той виква:
— Така че отговорът е не! Не! И не!
И след този отказ в кресчендо на последното „не“ той изведнъж ми се усмихва и демонстративно ми намигва, бързо се приближава до малката пишеща машина, на която Джоан тъкмо печата бележките на мъжа си, сяда пред нея, чуква прилежно няколко букви, става и без да ни погледне, без да се извини на Джоан, че й е похабил страницата, ни обръща гръб и излиза. Вратата се затръшва и го виждаме да минава под прозореца, ниско нахлупил шапката и увил червения шал чак до очите си.
Пиърс заподскачва на дългите си кокили към машината, последвам я и аз.
— Джоан — казвам. — ако имате ножици, бихте ли… — и й правя знак да изреже написания от Стин ред. Тя мълчаливо изпълнява молбата ми. Смисълът на този ред й е съвсем непонятен — посочва се със съкращения един брей на месечно издание по биология — но аз няма ни що да й обясня, ще се съобразя с предпазливостта на Стин, макар да ми се струва прекалена. Може бие разбрал, че го следят много по-внимателно от другите, както твърди и Джоан Пиърс, заради спречкването между Мъч и Рут Джетисън. Очевидно няма вяра дори и на изключения подслушвател на Пиърсови.
Знам, че ще намеря въпросното месечно издание в научния отдел на библиотеката в замъка и за първи път днес следобед чакам с нетърпение края на работния ден, за да хукна натам.
За периодичните издания не се попълват фишове: преглеждат се в читалнята или се вземат за домашно ползване, като на мястото на съответния брой се оставя зелено картонче с името на читателя и датата на заемането. Аз, разбира се, предпочитам първата възможност, лесно намирам въпросния брой и прочитам посоченото изследване прав пред една от високите банки, без да си взимам никакви бележки. Така и предполагах: статията е написана от самия Стин преди две години. Съвсем кратка е: около десетина страници, но за мен, за нас — при сегашното положение в Блувил и в страната — тя е от огромна важност. След един първи бърз прочит я препрочитам по-бавно и много внимателно, за да не пропусна нещо, когато утре сутринта докладвам на Буридж.
След като излизам от библиотеката, ме докопва мистър Бароу. Думата „докопва“ впрочем не е най-подходящата. Тя предполага наличието на твърд и улавящ орган, нещо като ръка, нокти, щипка. А мистър Бароу изглежда лишен от подобни допълнения. С ръцете си не си служи — никога не ви докосва. Отпуснат и подпухнал, той ви всмуква като същинска вендуза. Обвива ви с умиления си поглед, с дебелите си меки устни, с провисналия си като хобот нос. Гласът му, едновременно мазен и с металически нотки, лепне по кожата ви като меласа. Едрият му, напълно плешив череп лъщи, сякаш е намазан с восък. И тъй мистър Бароу застава пред мен в коридора за столовата, непреодолим и пихтиест. Бих могъл все пак да се опитам да премина през тази медуза, но как ли ще изглеждам, като изляза от другата страна? Задържам крачка като пред огромна локва прегоряло масло в гараж. Мистър Бароу иска явно нещо да ми каже. И действително, щом спирам, ми казва направо, в свенлив и едва доловим шепот:
— Сигурно не сте забравили, доктор Мартинели, че тази вечер пристига екипът на доктор Мълбъри. Сметнах за разумно да го помоля да дойде по-късно от първоначално предвидения час, за да се осигури най-голяма дискретност при движението му из ранчото. По същите съображения реших и манипулацията да се извършва по домовете и вие да бъдете обслужен последен (ах, колко ми харесва този евфемизъм!) в девет часа. По това време, ако не ме лъже паметта (или по-точно подслушвателното устройство аз не съм му казал нищо такова), Дейв си е легнал. Старая се — додава той смутено — всичко да се извърши колкото се може по-благоприлично. И разчитам на вас (вече с авторитетен тон) да посрещнете добре екипа на доктор Мълбъри, който (тук вече си отпуща гласа) изпълнява много деликатна задача в патриотичен дух и заслужава уважение.
— Разбира се, мистър Бароу — отвръщам аз в най-добрия блувилски тон.
Той не добавя нищо повече. Казал е всичко, с всичките възможни отсенки на бюрократичния език, наложени от обстоятелствата. А и не е и необходимо да се сбогува с мен, а да ми даде път, което и прави в тесния коридор, прибирайки дебелия си корем, та нито една частица от тялото ми да не го докосне. Като минавам, аз също се отдръпвам. Не държа да го пукна по невнимание и да изсипе лепкавите си вътрешности на пода. Готово. Разминахме се. Отминавам облекчен. Но странно: само дето съм го слушал, чувствуавам как целият лепна.