— Чуваш ли, Рикардо? — пита тя сурово, но със сочна усмивка, която веднага ме убеждава, че все пак изпитва някакви добри чувства към него.
И Рикардо го знае добре, защото не мръдва и защото, лъжа или истина, е готов да се разплаче.
— Не е задължително Рикардо да скучае сам в колата. Може да почака в кухнята пред чаша уиски.
— Уиски ли? Имаш ли? — възкликва Бес, като силно поема въздух и примлясва с огромната си уста.
— Искаш ли?
— Никога преди работа! — свива добродетелно устни тя.
Приближавам се до Рикардо, хващам го за ръката и го отвеждам в кухнята. Той, изглежда, е приятно изненадан и от ниския ми ръст, и от любезността ми. Лицето му леко просветва, когато вижда да наливам уиски в чашата. Сваля тъмните очила, сякаш ще му пречат да пие. Зървам очите му. Те са с големи тъмни кръгове и дори уискито не разсейва напълно погребалния им израз.
Оставям го сам. В стаята ми Бес изважда нещата от чантата, като придружава всяко свое движение, в същност с медицинско предназначение, с ненужни кълчения на задник, ханш, гърди.
— Симпатяга си ти, док — силно се разсмива тя, та зинва с цяло гърло, сякаш от благодарност ще ме лапне.
— Не е много весел Рикардо — забелязвам аз, като се запътвам към нея в доста силна степен заслепен от красотата на тази зинала паст.
— Има си причина — пояснява Бес. — Тия мръсни кучки му погодили кален номер. Рикардо е пуерториканец. Внасят ги с хиляди, както знайш (не, не знам), зарад бачкането. И тия кучки го излъгали, че туй, чудото чаладиум не знам си к’во действувало само временно. И той повярвал, глупакът му с глупак, изпил го. Сега, кат’ разбра, че завинаги ще си остане кат’ дърво, все хленчи за чурката си.
С жестове й показвам, че в стаята има подслушвател.
— Пука ми! — отвръща тя. — Горкият Рикардо. Има жена и цял куп деца в родината си. Изпраща им всичките си мангизи. Аз му попълвам записите, той не знай да пише. Казва, че никога повече нямал да види жена си, защото щял да стане за резил, ако тя разбере, че не го бива вече. — И веднага додава — Скъпи, няма ли да си съблечеш пижамата. Ще се чувствуваш по-добре.
— Но нали ще те забавя — казвам аз.
Бес се разсмива и аз не откъсвам очи от устата й. Никога не съм виждал толкова голяма и толкова красива уста. Последва отново смях.
— Внимателен си ти! Que delicadeza!, както ще каже Рикардо. Не се тревожи — разсмива се пак тя. — Имам колкото искаш време, нал’ сега съм на служба на науката! (Смее се.) Трима за една вечер, к’во е туй за мен! К’ви ти трима-двама. Хич не мога да кажа, че съм се преуморила!
Започвам да се събличам. Бес излъчва вулгарност, но тя е толкова естествена у нея, че ми става дори приятно.
— „Преуморила“ — повтаря Бес, смръщвайки вежди, — не е май думата, дето трябваше да кажа. Друга беше! Чакай! Имаше нещо за секс в нея.
— Сексексплоатирана — подсказвам й аз.
— А, и ти я знайш! — поглежда ме тя с уважение. — Социоложката, дето ме подготвяше, все туй повтаряше: „Вие, Бес, вие сте била сексексплоатирана от мъжа.“ Най-накрая я питам: „Да извинявате, ама к’во значи туй сексексплоатирана?“ — „Значи, че сте била сексуално експлоатирана от мъжа.“ Ах, док, просто да не повярваш! „Аз, казвам, аз да съм сексексплоатирана от мъжа!“ — „Разбира се, Бес, казва тя.“ — „А, да прощавате, казвам, имате грешка! Голяма грешка! Аз ги сексексплоатирах. През носа им ги вадех на типовете тия пет минутки, дето и работа не можеш да кажеш, че са!“
Разсмива се. И макар теоретически да давам право на социоложката, на практика смехът на тази голяма уста е толкова заразителен, че и двамата се разсмиваме като стари приятели.
Последват „пет минутки“, които, предполагам, предостатъчно са отдали дължимото на подслушвателя, после в кухнята поднасям на Бес едно уиски, наливам малко и на себе си и допълвам втора чаша на Рикардо, който ме гледа с тъмните си жаловити очи.
— Слушай — казва Бес, закривайки с длан чашата му. — Веднага да отидеш да бутнеш в камерата тия епруветки и тогава ще пиеш!
Рикардо се подчинява, а тя виква:
— Пропускът! Къде ми е пропускът!
— Какъв пропуск?
— Ами пропуска, дето ония кранти ми дадоха на входа срещу личната ми карта! Предупредиха ме: няма ли го пропускът, няма да ме пуснат да изляза. Рикардо — виква тя, като го вижда да се връща, — в теб да ми е пропускът?
— Моят си е в мен — отвръща той, потопен в тъгата си.
— Ами моят! Нали ти го дадох!
— Не е вярно — възкликва Рикардо с тъжно провиснали мустаци, примирил се предварително с несправедливостта.
Наистина не е вярно, защото намираме пропуска. Паднал от джоба на Бес на леглото ми, когато се е надвесила над мен.
— До следващата седмица — казва ми тя, като изсипва наведнъж в голямото си гърло уискито.