— А, та това е чудесно! — възкликва Буридж, стисвайки така силно юмруци, че кокалчетата й побеляват. — Как не сме се досетили по-рано! Чернокожата, разбира се, не е майката. Чернокожата е просто носителка на плода. Тя е един вид предродова майка. Тя ще даде на фетуса топлината и кръвта си, ще го носи девет месеца и ще има „удоволствието“ да го роди! Но бебето няма да е от нея. От генетична гледна точка бебето ще бъде чистокръвна Бедфорд.
— Да, Буридж. Нещо повече. Бебето ще бъде двойник на Бедфорд, и то женски двойник, създаден единствено от нея, без бременност и без раждане.
— И без никакво мъжко участие! На вашия пол, докторе — гневно ми казва тя, — не му остава нищо друго освен да изчезне! Ще имаме и без вас деца, по партеногенетичен начин и чернокожите ще ни ги износват!
Виждам, че е извън себе си: с пламнали страни, с треперещи устни и стиснати юмруци. Приближава се до мен с искрящи очи и ми казва рязко, с нетърпящ възражение тон:
— Докторе, дайте ми ръката си.
Изумен, аз протягам ръка. Тя я обгръща със своята, доближава я до устата си и захапва втората става на показалеца ми.
— Е, поне това исках да направя — просъсква едва чуто.
После пуска ръката ми, пъргаво се завъртва на токчетата си, подхвърля ми през рамо: „Ще дойда в дванадесет без четвърт“ и с развяващи се като конска грива коси изхвръква от кабинета ми.
Оставам сам. Поглеждам ръката си. Буридж в същност не ме ухапа. Заби зъбите си в кожата ми. За нещастие, следата няма да се задържи: слюнката вече е изсъхнала и отпечатъкът лека-полека изчезва, само в двата края кучешките зъби, като по-остри, са се врязали по-дълбоко. Две кръгли, леко зачервени дупчици, които ще се запазят по-дълго.
Когато отново идва в дванадесет без четвърт, тя се е превърнала от огън в лед. Първо уточнява един административен въпрос, който, изглежда, сериозно я занимава, после веднага ме обсипва с въпроси за посещението на екипа, изпратен от доктор Мълбъри. Отначало отговорите ми сякаш не будят у нея особен интерес — докато не разбира, че манипулацията ще се повтаря всяка седмица. Тогава интервюто се превръща в разпит. Иска всичко да знае за Бес и Рикардо — произхода им, външния им вид, държането им, слабостта им към уискито. После ме кара да започна пак отначало, изследва всяка подробност, претегля всяка дума, упреква ме с разобличителен тон за пропуските ми (А, виждате ли, за пропуска не ми казахте!), връща се за трети път на диалога, сърди се, че е непълен, претупан набързо, лошо предаден, че я няма тръпката в него.
— Нали имате артистични заложби, докторе! Сега му е времето да ги покажете! — И аз, безмилостно притиснат, препиран, изстискван като лимон, подхващам на ново. Не разказвам сцената, играя я, имитирам Рикардо, погребалния му вид, силния му испански акцент, имитирам Бес, добродушната й жизненост, вулгарния й говор и докато играя, си спомням и други подробности, които възпроизвеждам с вдъхновение, с удоволствие.
Свърших. Мълчание. Внезапна и пълна промяна. Буридж свъсва вежди, сините й очи стават още по-сини, обиците потрепват, устните се стисват.
— С една дума — казва тя — добре сте се забавлявали.
— Какво? — стъписвам се аз. — Та нали вие…
— Браво! — продължава тя през стиснати зъби — Какви приятни мигове сте прекарали! И ги описвате с такова задоволство…
— Нали вие искахте подробности!
— Не съм ви искала чак толкова много! Но във всеки случай мога да кажа, че получих повече, отколкото трябва. Когато става въпрос за курви, вие сте поет, докторе! Как описвате само! Тази огромна уста! Тези толкова „естествени“ маниери! Без да забравяме неизразимия чар на вулгарността!
— Но нали вие, Буридж, поискахте да посгъстя малко багрите!
— Не беше необходимо да ги посгъстявате! Те просто бликаха от главата, от сърцето ви! Да не говорим за останалите ви органи; Браво, докторе! Отсега нататък знаете как да прекарвате вечерите си в сряда!
— Бес не ми каза, че ще дойде следващата сряда.
— Чудесно тогава! Ще идва всяка седмица. Но в сряда ли ще дойде? Или в четвъртък? Несигурност в сигурността! Една приятна тревога и мъничко напрежение! Какво по-хубаво от това!
— Но нали в края на краищата вие…
— И я наричате Бес!
— Само това име ми каза.
— Лесна работа! Ще има достатъчно време да ви каже и другите си имена и да ви разкаже живота си! Бързо ще напреднете във вулгарността!
— Буридж, забравяте, че именно вие ме посъветвахте да…
— Да не би да съжалявате? Помислете си само, докторе, можеше и да не срещнете такъв исторически паметник: най-голямата уста в САЩ. Защото, ако добре съм разбрала, именно нейните размери са ви очаровали.