— Не съм казвал такова нещо! — възразявам аз, като неволно поглеждам нейната уста.
— А, не, докторе, казахте го! По реда на предпочитанията: първо — устата, после — вулгарността.
— Това е абсурдно, Буридж…
— Моля ви — виква тя и гневни сълзи бликват от очите й, — не гледайте на всичкото отгоре и така глупаво!
Обръща ми гръб и излиза с развени коси, устоявайки в последната секунда на отчаяното желание да ми затръшне вратата.
Мисля, че съм постигнал напредък. Надмогвам фалократството си. И доказателството е, че не гледам на току-що разигралата се сцена с развеселено превъзходство, както бих го сторил преди. Давам си ясно сметка: това, което мъжете наричат женска нелогичност, е само една по-различна от тяхната логика. А логиката на Буридж е лесно да се проумее: обективният и неумолим разпит — това е „ние“. А онова, което последва, сме тя и аз. Но да бъдем откровени: ще ми бъде ли приятно, ако някой всяка седмица идва при нея за същата манипулация? По-добре да бях запазил за себе си възхвалата на вулгарността и лиризма на една уста. Единственият „женски елемент“, който може би присъствува в сцената, е внезапността, бързината и словесната виртуозност на атаката. Вихрушката ме завъртя още преди да разбера какво става с мен.
Тъкмо се готвя да отида в столовата, когато Буридж отново се появява. Лицето й е гладко и спокойно. Сигурно се е наплискала с вода и е прересала косите си. Поглеждам я предпазливо. Ще захапе ли така приятно втората става на показалеца ми, или пак ще връхлети отгоре ми с извадени нокти?
Нито едното, нито другото. Сега сме на обективен тон.
— Още няколко думи за клонирането, докторе. Преминали ли са вече опитите от яйцераждащите към живораждащите животни?
— Вероятно. Стин използва мишки.
— Откъде знаете?
Пак разпит.
— Нали ви е известно колко е разсеян. Оня ден пъхна ръка в джоба на пардесюто си сигурно за носна кърпа, а извади мишка. Аз, естествено, не твърдя, че мишката беше клониран екземпляр.
— Все пак, докторе, да отделиш яйцеклетка, да я енуклеираш, да внесеш в нея чревна клетка, да следиш делението й и да я присадиш в подходящия момент в матка, това е деликатна, дълга и извънредно сложна работа.
Вдигам рамене: нямам намерение да разсейвам тревогата й. Аз самият съм разтревожен.
— Експерименталният стадий винаги е сложен. Едва по-късно, когато започне масовото производство, тогава се откриват по-кратки пътища.
— Масовото производство ли?
Поглеждам я. Да не би пък, въпреки всичко, да са ме засегнали нейните стрелички? На свой ред и аз изпитвам желание да я скастря.
— А какво друго, Буридж? Кой финансира изследванията на Стин? Да не мислите, че такъв род работа е безкористна?
— Партегенетично дете в масово производство! Какво говорите, докторе!
Замълчавам. Гледа ме със сините си очи, които така бързо променят израза си. Сега обаче те са замислени и съсредоточени.
— Джеспърсън! — промълвя тя най-после. — Трябва на всяка цена да научим какво прави Джеспърсън!
Не знам как да разбирам думите й и понеже не добавя нищо повече, осмелявам се да подхвърля:
— Искате ли да се опитам да разбера от него?
— Не — отвръща тя. — Не вие, в никакъв случай вие! Твърде опасно е!
Тъкмо обядваме с Дейв в столовата, когато от високоговорителя се разнася гласът на телефонистката: „Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели.“ Разговорите спират и всички погледи, по-малко или повече открито, се насочват към мен.
Когато телефонистката ни вика за разговор, което сега почти не се случва, тя така безспир повтаря името ви с безличен и монотонен глас, че ви действува на нервите. Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели… Ставам от масата, срещам разтревожения поглед на Дейв, усмихвам му се насърчително, потупвам го по врата и оставяйки неизядена тъничката си пържола, се запътвам между масите към изхода. Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Гласът звучи много силно през високоговорителите и по дългия безлюден коридор, по който вървя, ехото ме предшествува от апарат до апарат: настойчива и доста зловеща литания, сякаш сам господ бог ме призовава пред своя съд да отговарям за грешките си. Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Мощният безплътен глас, стоварващ се от високото, отеква сигурно из целия замък и ще ме преследва навсякъде, където и да поискам да се скрия — в библиотеката, в залите, в плувния басейн, в гимнастическия салон на приземния етаж.