В Блувил стана извънредно трудно да се установи телефонна връзка с външния свят: още от предната вечер трябва да се поиска писмено разрешение от мистър Бароу и в повечето случаи на сутринта ви съобщават, че никой не отговаря на посочения номер. Вярно ли е или невярно — няма начин да го проверите. А колкото до това някой да се обади отвън, като изключим телефонните позвънявания на Анита, която ме предупреждаваше, че няма да дойде, не се е случвало от цели четири месеца насам.
Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Доктор Мартинели… Няма млъкване. Името ми ще продължава да бъде все така повтаряно, докато не се явя на повикването. Обхваща ме подтискащото усещане, че съм преследван.
Двата телефонни автомата — почти ненужни вече — са поставени в преддверието на тоалетните. Не са кабини, а две еднакви прозрачни раковини. Пъхвам главата си в първата и свалям слушалката.
— На телефона е доктор Мартинели.
— Доктор Мартинели — прозвучава гласът на телефонистката, — моля, явете се веднага в кабинета на мистър Бароу.
Защо веднага? И защо мистър Бароу ме вика по средата на обеда? Какво толкова има да ми казва, та да не може да почака?
Няма да ми се наложи да почукам на вратата на кабинета му. Тя е отворена. И самият мистър Бароу, съвсем необичайно, ме чака прав на прага, той, който толкова обича да приема внушително седнал зад бюрото си, в целия си блясък и величие. Прав е, но стои малко по-навътре и първо забелязвам шкембето му, защото само то се подава в коридора. Ускорявам крачка. Показва се и лицето му. То е разкривено — доколкото е възможно да бъде разкривена една тлъста магма. Но аз ясно виждам: бузите му треперят. Без да продума, сякаш няма вяра на гласа си, той се отдръпва, за да мина. Ала не се отдръпва, както би било редно, навътре в кабинета, а излиза навън и аз, вече влязъл, се обръщам към него, като мисля, че идва след мен. Съвсем не.
— Дотор Мартинели — промълвя едва чуто той.
Поглеждам го. Изпъкналите му очи се въртят в орбитите си като подплашени зверчета, а по лъщящия му череп е избила пот.
— Доктор Мартинели, телефонът е отворен на бюрото ми — казва той задъхано, на пресекулки, едва разбираемо. — Поверително е. Оставям ви.
И затваря вратата. Сам съм! В кабинета на мистър Бароу! В светая светих! Откъдето той никога не излиза, без да превърти ключа в двете специални като на каса ключалки. Уви, аз не съм Джоан Пиърс: нямам толкова здрави нерви. Хвърлям бегъл поглед към кошчето за отпадъци. В същност едва по-късно ще си спомня за този поглед. В момента не го осъзнавам. Заразила ме е голямата уплаха на мистър Бароу. Сърцето ми лудо блъска под ребрата. Гледам като омагьосан слушалката, която наистина е поставена върху огромното махагоново бюро. Запътвам се към нея, вземам я, тя все още цялата лепне от потта на мистър Бароу и аз изпитвам толкова силно отвращение, че я избърсвам с носната си кърпа, преди да я доближа до ухото си.
— На телефона — доктор Мартинели.
— Един момент, докторе — чувам гласа на телефонистката. — Сега ще ви свържа.
И повече нищо. Никакъв звук. Безответен телефон. Безкрайно чакане. Краката ми омекват. Няма все пак да се наместя в голямото, облечено с черна кожа кресло на мистър Бароу — сядам върху бюрото, което в известен смисъл е израз на много по-голямо неуважение, ще си дам сметка по-късно. В момента главата ми е празна, слепите ми очи туптят и забелязвам, че и моята ръка, хванала слушалката, се поти.
За тия няколко секунди изглежда съм свикнал с мълчанието, защото подскачам, когато най-после го нарушават: в слушалката прогърмява мощен, суров, заповеднически глас. В първия миг не разбирам дали е на мъж или на жена. Изумен съм преди всичко от силата му. Отеква в главата ми, сякаш я обсебва.
— Доктор Мартинели ли е?
— Да.
— В кабинета на мистър Бароу ли сте?
— Да.
— Сам ли сте?
— Да.
Кратка пауза.
— На телефона е Хилда Хелсингфорт. В четиринадесет часа Шушка ще бъде готова оседлана в конюшнята. Ще се явите с нея на пропуска. Постовата е предупредена, ще ви придружава една милиционерка. Край на разговора.
Затваря телефона. Нямах време дори да отвърна. А и надали бих могъл да отворя уста. Устните ми са залепени. Слюнката ми изведнъж пресъхна. Изправям се. Облягам се за миг с двете ръце на бюрото. Когато излизам, не виждам и следа от мистър Бароу.
Запътвам се към тоалетните. За мой късмет там няма никой. Отварям кранчето със студената вода и силно плесвам страните си с мокри ръце. Изтривам се и правя няколко дълбоки вдишвания, крачейки напред-назад. При всяко минаване пред огледалото хвърлям по един поглед: още съм много блед, за да се върна в столовата.