ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато се явявам, яхнал Шушка, при наблюдателната кула, лостовата ми подава с крайчеца на пръстите си пропуска под погледа на дежурната горе, на площадката, която буквално ме поглъща с очи. На десетина крачки — Джеки, и тя като другите две, в синьозелена униформа, с карабина през рамо и револвер на кръста. Въз-седнала е сивобял скопен кон, осакатено същество, което като всички себеподобни вдъхва отвращение у Шушка. Тя прибира уши назад, но аз веднага дръпвам поводите, за да осуетя всякаква проява на агресивност. Изненадва ме присъствието на Джеки. Вчера научих от „ние“, че Пуси е изгонена от Блувил. Очаквах, заради всички ония забранени приказки със Стин, Джес и мен и другарката й да я последва. Но не е така, ето я пред мен, в твърда плът и топла кръв, натоварена със задача, чиято важност сигурно осъзнава, ако се съди по безизразното й лице. И сигурен съм, че само тя знае къде ще ме води. Забелязах мимоходом, че на дежурната от кулата й се стори странно, че излизам сам.
— Тръгвате по обичайния път, докторе — казва ми Джеки, след като прибирам пропуска в джоба си. — Аз ще вървя след вас.
Изрече го със силен, властен глас, без дори да ме удостои с поглед. Обичайният път, предполагам аз, е маршрутът на неделните ни разходки на кон. Поемам по него с мъчителното съзнание, че съм затворник, воден от въоръжена охрана. Не искам, разбира се, да драматизирам нещата: излизането ми от столовата бе забелязано от много хора и не смятам, че личната ми безопасност, поне в близко време, ще бъде поставена на карта. И все пак Джеки върви зад мен, въоръжена до зъби. А аз нямам дори джобно ножче, за да се браня, само двамата сме и навлизаме в гора, в която нито веднъж досега не сме срещали жива душа.
На всичкото отгоре и този юнски ден е зловещ. В ля непрекъснато два дни и две нощи и макар дъждът да спря най-после на обед, настъпилото проясняване съвсем не заслужава името си. Небето е набъбнало чак до хоризонта от големи облаци, притъмнели и тумбести, които пълзят по върховете на боровете, готови всеки миг да се изсипят. Черният път, слава богу, е от пясък и дребен чакъл и не поддава под стъпките на Шушка, но безброй придошли поточета го браздят и изравят надолу, а тук-там, спускайки се от високото, го пресичат и напряко. Кобилката ми, която не обича водата, все се дърпа и напредва в неравен тръст. Решавам да мина на обикновен ход, Джеки зад мен не възразява: и без това пътят се изкачва стръмно нагоре по склона на гористия хълм.
Обикновеният ход има и друго преимущество: позволява ми да направя равносметка на отношенията ми с Джеки. Резултатът е твърде скромен. При произшествието с Джеспърсън, когато слязох от коня и застанах до нея, с глава на височината на ботушите й, мисля, че у нея се предаде мимолетното, неочаквано и силно желание, което ме обхвана. При следващото излизане тя грубо, яростно прекъсна двусмисленото ми „обяснение“ с Пуси. И на края, в неделята, след последното обаждане на Анита по телефона, че няма да дойде, тя ми отправи по време на разходката приятелски поглед и приятелска полуусмивка, но и двете ловко прикрити от очите на останалите.
Достатъчно ли е туй, за да й се доверя? Ако на Пуси са й духнали под опашката, защо да не се предположи, че Джеки, а не Пуси е разказала истината за произшествието с Джеспърсън на мистър Бароу? Донос, който несъмнено е цената на доверието, с което виждам сега, че е облечена. В такъв случай уловка ли ще се окажат усмивката и погледът от оная неделя? Не ми се вярва. Това момиче няма прозрачно чистия поглед на лъжкините. Напротив, той е пълен с неизречени неща. А когато човек носи толкова много в себе си и в добавка е с такава енергична брадичка, няма доброволно да се оплете с лъжа. Поне аз така мисля. Или искам да го мисля, което е все едно и също.
Ето и завоят, отвъд който вече не се вижда Блувил. Време е, струва ми се, да опипам почвата при моята охрана. Дръпвам поводите на Шушка, обръщам се назад на седлото, като се опирам с дясната ръка на задницата на кобилката, и изчаквам Джеки да ме настигне. Не минават и две секунди, но те са ми предостатъчни да я обхвана с поглед и да я преценя, така както язди насреща ми. Хубаво здраво момиче със заоблени рамене, с висока гръд, със сочно лице, с късо подстригани руси коси и с очи, които мислех, че са сини, а те се оказват сиви, нещо което ме изненадва, но е може би от притъмнялото небе и буреносния светлик.
— Къде ме водите? — питам я аз с глас, който би трябвало да звучи естествено.
— Продължавайте, докторе — отвръща ми сухо. — Нямате право да ми задавате въпроси.
Поглеждам я. Лицето й е маска. Нищо не може да се прочете по нея. В този момент Шушка, усетила отпуснатите поводи, рязко се завърта назад и със свити уши понечва да се спусне към скопеца, но аз навреме я удържам. Това обаче е достатъчно да подплаши коня, той хуква в галоп надолу по пътеката и Джеки с голяма мъка го спира.