Чакам. Когато се връща запъхтяна, с провиснал кичур руса коса над ухото, лицето й е пламнало и очите й святкат. Виква ми гневно:
— Ако Шушка ми направи още един такъв номер, стрелям в краката!
— В чии крака? — питам аз нахално. — В тия на Шушка или в моите?
— Докторе — избухва тя, — нямате право да ми задавате въпроси!
На свой ред и аз се развиквам:
— Но все пак ще ви задам един въпрос! Защо вземате скопен кон? Знаете, че Шушка ги ненавижда!
— Не съм го взела аз — отвръща тя малко по-спокойно. — Доведоха ми го готов оседлан.
И докато говори, прехвърля поводите в лявата ръка, а с пръстите на дясната прибира изскочилия рус, кичур под шапчицата си, като навежда леко глава. Отначало машинално проследявам движението й, но то най-неочаквано ме развълнува: изглежда толкова женствено при поведение, което съвсем не е такова.
Джеки улавя погледа ми, долавя, мисля, и вълнението ми, защото свежда очи и за цяла секунда настава едно съвсем не враждебно мълчание.
— Продължавайте, докторе — казва тя с видимо усилие да влезе отново в милиционерския си тон. — Чака ни дълъг път.
Този „дълъг път“ е несдържаност, която сигурно нарушава получените заповеди, и то преднамерена несдържаност, както ми се струва, за да ме успокои. Дръпвам поводите, обръщам Шушка напред и я подкарвам в правия път, ако смея да нарека „прав“ пътя, който не знам къде води. Може естествено да се предположи, че преднамереността е двояка, че Джеки ме успокоява с една привидна сигурност, за да стана малко по-кротък. И тъй като не съм наясно, допитвам се до инстинкта си, но той, както винаги, ми предлага само интуитивни решения, които си противоречат на всяка минута.
Дотук следваме наистина „обичайния път“ на колективните ни разходки, само че днес го браздят вадички и големите борове от двете му страни се изтръскват над главите ни при най-малкия повей на вятъра. Доволен съм, че съобразих да си облека шлифера и докато търся, ръкавиците си из джобовете, намирам сгънат, смачкан, забравен от месеци каскета си за голф. Слагам го на главата си. За да се опазя от дъждовните капки, но и заради удоволствието да се докосна чрез старата си шапка до частица от миналото. Краткотрайно удоволствие: отливът последва веднага и самочувствието ми спада.
Можех ли днес следобед да кажа „не“ на Хилда Хелсингфорт? В никакъв случай. Прекалено голяма бе опасността да загубя всичко. И ето ме сега, заложник или затворник, воден в неизвестна посока, с въоръжена милиционерка зад мен. Бъдещето, дори и най-непосредственото, не ми принадлежи.
Пътят вече не е толкова стръмен и аз подкарвам в галоп ако не за друго, то поне за да прогоня всички тия черни мисли. Юначага Шушка! Единственото несъмнено приятелско присъствие сред безлюдната природа. Извън песъчливата мокра пътека, проточила се додето стига поглед под боровете, няма нищо друго освен оловно небе и мъртвешка светлина, идеща кой знае откъде. А стихне ли за малко вятърът, чува се само жвакането от четирите копита на кобилката ми, повтаряни в приглушено ехо зад мен от копитата на скопеца, но, както забелязвам, винаги в такт. Върви в крачка кретенът, по военному.
Стигам до кръстопътя, прославил се с безразсъдното препускане на Джеспърсън, и поемам, разбира се, наляво. Зад мен изплющява заповед:
— Надясно, докторе!
Надясно! Забраненият път! „Бягството“ на Джеспърсън! Изстрелът на Пуси! Дръпвам поводите на Шушка и се обръщам:
— Наистина ли казахте „надясно“?
Джеки се приближава, хубава и строга и сякаш още по-едра, с подаващо се през рамото й дуло на карабината. Спира скопеца си на почетно разстояние от Шушка и сухо отвръща:
— Чухте ме добре!
Смервам я с поглед.
— Този път е забранен за нас — казвам аз през стиснати зъби.
— Не и днес.
— Кой го е казал?
— Аз.
Кратък миг на размисъл и с облекчение вземам решение: отказвам да се подчиня.
— Благодаря. Няма да тръгна по него.
Джеки ме поглежда. Така е изумена от недисциплинираността ми, че забравя дори да се ядоса.
— Какво? — възкликва тя. — Какво казахте?
— Няма да тръгна по този път.
— Защо?
— Забранен е.
Сега тя на свой ред ме смерва с поглед.
— Нали ви казах, докторе, че днес по изключение… Не довършва изречението; но го изрече търпеливо, сякаш говори на вироглаво дете. Забелязвам, че в погледа й се чете повече безпокойство, отколкото раздразнение. В небрано лозе се оказва моята войничка. Пратката се бунтува: отказва да бъде доставена на получателя. Какво ще прави Джеки? Ще ме заплашва ли? Не й се удаде особено преди малко.