Излизаме на отвъдната страна и тя изчаква да я зад-мина, за да вървя отпред. Свела е очи и с цялото си поведение ми подсказва да мълча. Съобразявам се с безмълвната заповед. Но след стотина метра, когато Шушка бавно изкачва една стръмнина, аз се обръщам назад и я поглеждам. Решителните й сиви очи срещат моите. Не, сексуалността няма нищо общо тук, освен ако я приемем като дифузно, остатъчно влияние. Предлага ми се истински договор за дружба. Смутен съм, развълнуван съм. Виждам Джеки с други очи. Дори оръжието, което носи, няма вече същото значение. За първи път, откакто съм в Блувил, инициалите, с които ме обозначават, са по ирония на съдбата наистина основателни: аз съм „охраняван мъж“.
Обръщам се отново назад и Джеки ми кимва: „Да“. Сред просторната поляна, спущаща се в лек наклон — бунгало от цели трупи. На петдесетина метра разстояние — дърварник. Малко по-нататък — конюшня, където разседлаваме конете в отделни боксове.
— Елате — подканя ме Джеки.
Сега върви наравно с мен и аз й хвърлям кос поглед. Отново невъзмутима, но неспокойна. Нещо я измъчва, виждам го по лицето й. И нервността й, именно защото е така сдържана, засилва и моята.
Бунгалото не е толкова скромно, колкото си мислех. Като излизам на поляната — Джеки върви след мен, — откривам друга, доста дълга постройка, издигната под ъгъл спрямо бунгалото: закрит плувен басейн, ако се съди по остъкляването. Всичко е направено от тропическо дърво. С една дума нещо малко, простичко, което сигурно е струвало цяло състояние.
Тясно антре, отрупано с ботуши и връхни дрехи, там оставям шлифера си. После Джеки бутва една остъклена врата, минаваме по протежение на късата страна на басейна и в дъното се озоваваме пред друга врата, която тя отваря пред мен.
— Почакайте тук — високо ми казва тя, сякаш трябва и някой друг да чуе. — Хелсингфорт скоро ще дойде.
След което се завъртва на токовете си и аз със съжаление виждам как се отдалечават русият й тил, яките й рамене, та дори и оръжието, превърнало се сега в приятел.
Влизам. Не се вижда нищо, въпреки големия, стигащ до земята прозорец, който обгражда като в рамка планинския пейзаж, замъглен от силния, косо падащ дъжд и от вълма млечно бяла мъгла. Неясно проблясва меден отдушник над камина, но в нея, точно срещу прозореца, няма огън — само няколко въглена в пепелта. Таванът и стените са облицовани с дървени плоскости, червеникави, доколкото мога да забележа. Различавам до камината в тънещ в сянка ъгъл и един огромен диван.
Затварям вратата и правя няколко колебливи крачки към прозореца. Едри черни облаци над гората, бяла мъгла в падините, здрачна светлина. Не изглежда много гостоприемна планината. Но и от отсамната страна на стъклото не е по-добре. Помещението не е студено, не, но атмосферата в него ме смразява. Имам усещането, че зад мен предметите зловещо ме гледат. Илюзия, разбира се. Но колкото и да си го повтарям, усещането остава. Обхождам с поглед стаята. С дървената си облицовка, с медния си отдушник (единственото нещо, което ясно различавам) тя изглежда по-скоро приветлива. Ала аз се чувствувам не особено приветливо посрещнат. Странно, плашещо, парализиращо е усещането ми, че навсякъде ме следи враждебен поглед. Разкършвам рамене, изправям се, пъхам ръце в джобовете и закрачвам из стаята. Мрачнее. Но като си спомням тона и съдържанието на писмата на Хилда Хелсингфорт, не смея дори да потърся електрическия ключ и да го превъртя. Ще речеш, че цялата стая е осеяна от възбрани табута за мен. Тук нямам никакви права — дори и правото да се намирам на това място.
Доста дълго трябва „да почакам“ — задължителната обработка, за да поомекна. Стар изтъркан номер, но който все още минава, установявам аз, пред обзелата ме трескавост. Е, добре, ще го надхитря тоя номер, няма да бездействувам. Захващам се да разпаля огъня. Поне ще виждам по-ясно. Доближавам двете почернели цепеници и клекнал, разгарям въглените с духалото.
Първият пламък подема, и нечий глас изплющява зад мен:
— Оставете огъня! Никой не ви е казал да го разпалвате!
Изправям се, светва заслепяваща лампа. Премигвам с очи. В най-отдалечения ъгъл на огромния диван зървам около двадесетгодишна девойка, облегнала се на стената и загърнала се в голям шал с цвят на мъртви листа, изпод който се подават босите й крака. Ако може да се каже, че някога нечие лице е принадлежало на „нежния пол“, то точно това лице е. С дългата си грациозна шия, с изящните си черти, светли очи и ореола от руси пухкави коси, то сякаш цялото е изтъкано от крехка женственост. Но в израза на лицето няма нищо ангелско. Външният вид е успокояващ, не и погледът.