Показва с пръст разпилените по кожите веществени доказателства и сред тях револвера, който „ме е прогонил“. С облекчение виждам как Хелсингфорт взема оръжието, поставя го в чекмеджето на малкото шкафче до дивана, прибира ключа в джоба си и отново застава пред Одри. Но тъй като високата й фигура и широкият й гръб ми закриват „жертвата“, аз се отмествам встрани, но на по-голямо разстояние. Почти съм сигурен, че няма да се поколебае да ме удари, ако отново отворя уста.
— Според вас — започва с унищожително спокойствие тя — защо е скъсал Мартинели презрамката на сутиена ви?
— Предполагам, за да види гърдите ми — отвръща, свеждайки поглед, Одри.
Хелсингфорт се разсмива и посочва с огромния си пръст крехкия й гръден кош.
— Вие се самоласкаете, скъпа: няма нищо за гледане.
Смее се — в това поне е естествена. Дребнавостта й подхожда повече от флегматичността. И тогава прави нещо съвсем неочаквано: взема сутиена от дивана, доближава го до носа си и го помирисва.
— Лъжете, както предполагах — изрича тя заплашително.
— Хилда!
— Лъжете, малка мръснице. Този сутиен изобщо не мирише на пот. А жена, която изнасилват, представете си, се поти. Първо, защото я е страх. Второ, защото се съпротивлява. Лъжете и то лъжете мен! Имахте нахалството да се противопоставите на посещението на Мартинели и след като не се съобразих с това, се опитвате да го провалите. Добре. Ще ви науча аз как се оспорват решения. Понеже сте гола, ще се възползвам веднага.
— Не, не — виква Одри с разширени от страх очи и се свива на дивана.
Хелсингфорт се навежда, бързо и невероятно грубо я хваща за едното ходило, обръща я по корем, издърпва я надолу, докато краката й се подадат извън дивана. Приклещва ги между ботушите си и три пъти, без да бърза, със съвършено спокойствие и с ужасяваща ме сила стоварва камшика върху задника й. Избиват три червени резки. Одри извиква, но само веднъж и странно, не хълца, а тихичко стене, сякаш се бои да не вдига много шум.
После я дръпва за ръката, смъква я от дивана и сяда на него с разкрачени крака. Рязко казва:
— Ботушите!
Гола и подсмърчаща, Одри се надига, за да ги изуе. Не е толкова лесно. Не й стигат сили и цялата трепери. А същевременно прелива от старание и послушание, ще речеш, че такова раболепничене й харесва.
— Мартинели — обръща Хелсингфорт юпитеровския си профил към мен и втренчва черното си око, — оказвате се в небрано лозе.
— Аз ли?
— Чухте Одри. Тя ви обвинява в изнасилване.
— Знаете добре, че не е вярно — отвръщам, правейки усилие да запазя спокойствие.
— Не е вярно що се отнася до моите отношения с Одри. Но не е задължително невярно, що се отнася до отношенията ми с вас.
— Не ви разбирам.
— Пуловерът! — заповядва на Одри и додава заплашително: — Престанете да хленчите. Неприятно ми е.
Одри престава.
— Мартинели — подхваща тя, след като и пуловерът е издърпан през главата й, — все още не сте схванали ясно положението. Истината тук е онова, което аз обявявам за истина. Размислете. Ако реша да потвърдя казаното от Одри, кой съдия ще ви оправдае?
— Ще бъде лъжесвидетелство!
— Е и какво? — повдига тя вежда.
Замълчавам. Това сериозна заплаха ли е? Или така, между другото, малка садистична шега?
В този миг, очарована по всяка вероятност при мисълта да ме осъдят, Одри надава лек писък на птичка и свеждайки глава, залепва нежна целувка върху ръката на Хелсингфорт, между лакътя и китката. Но тая веднага се отдръпва назад, поставя широкото си ходило върху голите гърди на девойката и само с едно натискане на крака я отхвърля назад. Одри се търкулва на пода, но тутакси се изправя и по лицето й няма следа от гняв или обида.
— Вие сте луда — й казва презрително Хелсингфорт. — Престанете да се лигавите и запазете нежността си за себе си. Аз не я ща. Вече ви казах.
И добавя рязко, сваляйки сутиена си:
— Брича!
При тези думи аз се обръщам и се заглеждам в огъня. Одри трябва да е проявила колебание, защото Хелсингфорт нетърпеливо повтаря заповедта си. След брича сигурно идва ред на гащетата, защото я чувам ядно да казва:
— Полека! Няма смисъл да ги късате. Никой не ще повярва, че са искали да ме изнасилят!
Мълчание. Подът изскърцва. Предполагам, че Хелсингфорт се изправя.
— Отивам да плувам — заявява тя с известна тържественост, сякаш става дума за нещо важно, та целият свят да го знае. — Одри, дайте хронометъра на Мартинели. А вие се облечете и ми пригответе чай.
Одри не ми подава хронометъра. Поставя го на масата с отровен поглед.
Когато влизам в залата с басейна, Хелсингфорт, изправила се край бордюра, гола и монументална, ми прави знак да мина от дясната й страна. Трябва да призная, че в същия миг си помислям дали не е наистина едноока, защото лявата й буза е непрекъснато скрита под гъстите черни коси, които тя прибира изцяло от тази страна. Не, не е, защото тъкмо тогава зървам лявото око, черно и блестящо и не по-нежно от дясното.