Махвам с ръка, тя скача във водата, включвам хронометъра и я наблюдавам. Тази жена е превъзходна атлетка. Плува така бързо, че пред лицето й се образува празнина и е излишно да обръща глава настрани. Но преди всичко съм изумен от размерите й на античен герой (трябва да е висока не по-малко от метър и деветдесет), и от мускулатурата й, която и под хармоничната обвивка на плътта издава голяма сила. Докато следя с поглед движенията й, хрумва ми, че ако жената продължава да бъде господствуващото същество в нашето общество, възможно е спортната подготовка, която ще иска да получи, да промени за няколко поколения телосложението й и да я превърне — по ръст, по тегло, по мускулатура — във водещ елемент в семейната двойка, ако тя изобщо просъществува дотогава.
Хелсингфорт ме предупреди, че ще преплува осем пъти басейна. На осмия път, с докосването на пръстите й до мозайката, спирам хронометъра. Не е доволна от времето си, обвинява ме, че не съм го засякъл точно, и излиза от басейна със смръщени вежди, грабва две хавлиени кърпи, хвърля ми едната и ми казва сухо, без да ме погледне:
— Подсушете ми гърба.
Подчинявам се след секунда колебание. Ако трябва да се карам с нея, по-добре да не е за дреболия. А тя явно смята, че всичко й е позволено. Заради милионите й ли? Или заради физиката й, която докосвам в момента с пръст (погледът ми е горе-долу на височината на лопатките й) и която ме ужасява, защото знам, че нито за миг не ще се поколебае да я използва срещу мен. Казвам си, че преди всичко трябва да скрия страха, който ми вдъхва. По-късно ще осъзная, че тази реакция у мен не е била обмислена. Напомня много за оня инстинкт у жените, който ги кара никога да не показват, че се боят от силата на мъжете, за да не пробудят у тях страшния звяр.
Кърпата се плъзга нагоре-надолу и с учудване забелязвам, че започва да ми харесва подсушаването на този гръб. Кожата е толкова гладка, формите толкова красиви и въпреки могъществото им, така неоспоримо женствени, че аз се увличам повече, отколкото трябва. И странно, нито кръвожадността на Хелсингфорт, нито огромните й размери са в състояние да ме сплашат.
— Стига — казва тя, без да се обръща, протяга ръка за кърпата и я премята през рамо. Гледам я как се навежда, за да избърше косите си с другата кърпа. Сега и аз й обръщам гръб и се отдръпвам.
— Мартинели — обажда се тя, — как ме намирате?
Правя кръгом. Изправила се е пред мен в онази странна поза, която вече забелязах, тялото обърнато към мен, лицето — в профил, или по-точно завъртяно на три-четвърти, гледайки ме отстрани.
— Искате да кажете физически ли?
— Да.
Нищо вече не ме учудва. Досега бях камериер, сега съм й огледало. Оглеждам — от горе до долу, на дължина и на ширина — този гигантски Нарцис и казвам:
— Изключителна.
— Изключителна? В какво?
— По ръст, по красота, по съразмерност.
Поглежда ме подозрително.
— Че какво ми е на моята съразмерност?
— Нищо.
— И защо е изключителна?
— При вас лумбо-сакралния пояс е по-малък от скапуларния пояс.
— Какви са тия гатанки, докторе. Кажете го на разбран език.
— Раменете ви са по-широки от ханша.
— Че това изключително ли е?
— За жена, да.
Смръщва вежди. Не й е трудно да ме погледне от високо и ми заявява с олимпийско спокойствие:
— Изоставате, докторе. Традиционните понятия за мъжественост и за женственост днес са съвсем остарели.
Ами да, разбира се! Не го ли знам! Откога ми го набиват в главата! Как така забравих „новото евангелие“! Та всичко е така очевидно! Няма вече хетерохромозоми XX! Няма яйчници и яйцеклетки, нито отделяне на естрогени! И разбира се, никакви тръби, матка, влагалище! Край на вулварните устни и на клитора! Свършено е с менструалния цикъл! Изчезват гърди, кърмене, бременност! И никаква разлика, да, никаква — в сърдечния ритъм! Да предположим, че сега си позволя дори най-невинната забележка например, че пубисното окосмяване на хубавата атлетка, изправила се насреща ми, е в класическата форма на триъгълник, а не на ромб, като при мен, в каква ли злонамереност, в какво отклонение от принципите ще бъда веднага обвинен?
Прибягвам до оръжието на слабите: замълчавам. Оставям на Хелсингфорт „женската“ привилегия да има последната дума.
В живота на народите настъпват моменти, когато фразите придобиват способността да променят фактите; когато човек с изумление установява, че словесното бълнуване замества научната истина. Преживявам един от тези моменти и чувствувам цялата безполезност да вървя срещу течението. Грешката е много голяма. Трябва да се чака да се разсее магията на готовите формулировки. А докато чакам, трябва да приема, че супержената, застанала пред мен с огромните си цици, и аз сме напълно еднакви и се подчиняваме на едни и същи физиологични закони. Добре, да го приемем! Да приемем също, че тъй както съм нейно подобие, аз съм безкрайно по-низше създание именно защото съм от мъжки пол. Какво струва в края на краищата едно такова малко противоречие? Отдавна вече логиката не ме вълнува.