— Как върви работата в лабораторията ви?
— Много добре.
Веднага ме контрира:
— Твърде добре. — И додава: — Получих рапорт, в който ми се съобщава за извънредно голямата близост между вас и Буридж.
Отвръщам с равен глас:
— Буридж играе важна административна роля, виждам я често и има голямо подобрение в отношенията ни.
Кратка пауза. Тя забива отново нос в чашата и го вдига, за да заяви сухо:
— За вас получих други рапорти, които ми съобщават за двусмисленото ви отношение към Фридман и мисис Бароу.
— Фридман ли?
— Милиционерката, на която викате Пуси. Замълчавам, преди да отговоря:
— Двусмислено не е точната дума. Отношението ми е безупречно, но не мога да отрека едно неволно влечение към посочените от вас лица.
Хелсингфорт ми отправя леден поглед. Питам се със закъснение защо ли й направих това глупаво признание. Може би след като отрекох за Буридж, съм поискал да изплюя камъчето за другите две. Не, не е туй. Истинската причина е, че невероятната актьорска посредственост на Хелсингфорт ме вбесява и на свой ред и аз играя както ми падне! В стил, който съвсем не е мой. Установявам за кой ли път: не може да се играе истински с някой, който играе неистински!
— Надявам се, докторе — казва ми тя с унищожителен тон, — че си давате сметка за сериозността на онова, което току-що казахте.
Ако говорим за сериозност, нейната, уж от нравствени подбуди, е твърде малко убедителна.
— Давам си сметка — отговарям аз. — Но предполагам, от друга страна, че очаквате от мен искрени отговори.
Измъквам се както мога. И по-скоро зле.
Тя прави драматична пауза и попитва, без да повишава тон:
— Добре, докторе, какво ще решим за вашата оставка?
А, най-после, ето какво било! И го изтърсва направо! На всичкото отгоре уж че иска и моето мнение. Пресилена, глупава е тази садистична изтънченост. Но все пак си казва своето. Останал без слюнка, аз с мъка отлепям устни и когато проговарям, проговарям с безцветен глас:
— Има ли нещо ново, което да ви накара да промените решението си да остана при вас?
— Има — отвръща ми с толкова неестествена флегматичност, че веднага предусещам следващия удар. — Администрацията на Бедфорд — продължава тя — няма да поднови през октомври субсидиите за вашите изследвания.
Ударът не попада в целта. Първо, защото можеше да се предвиди. Второ, защото до октомври ще приключа с изследванията си. Дори по-рано. Казвам й го.
Замълчава. И тогава ми изиграва един номер, съшит с бели конци. Налива си втора чаша чай, като в забавен кадър, слага две бучки захар и бърка с лъжичката. Минава кажи-речи минута. Върховно напрежение. Гледам пламъците търпеливо.
След като ме е накарала — мисли си тя — да се попека така на бавен огън, ми казва с престорено невъзмутим вид:
— Дали ще приключите или не, малко вероятно е да ми позволят да пусна в серийно производство вашата ваксина.
И това също го знам! Хелсингфорт не ми съобщава нищо ново. Само го потвърждава. А аз нито се изненадвам, нито се възмущавам. Бомбата й не се е възпламенила. Замълчавам.
Жалко, че не смятам за необходимо да вдигна очи и да я погледна, но си мисля, че е объркана от равнодушието ми. Заговаря след малко, ала така, че този път съм изненадан от естествения й тон:
— Повярвайте ми и аз не съм особено доволна да загубя такъв огромен пазар. И ако зависи само от мен, не искам нищо друго освен, както сигурно предполагате, да пусна в масово производство ваксината ви. Обаче при сегашното положение на нещата ми се струва изключено.
Заговори почти човешки, за да ми разкаже за паричните си затруднения:
Продължавам да мълча със сведени очи и си задавам някои и други въпросчета. Ако е убедена, че няма да може да пусне в масово производство ваксината, какво й пречи още сега да ме уволни? И ако са такива намеренията й, защо не го направи със съответното писмо? За какво е този разговор?
Настръхвам, всичките ми сетива бият тревога. Чакам продължението. И продължението се оказва най-неочаквано:
— Мартинели, вие признахте, че изпитвате „неволно влечение“ към Фридман и към мисис Бароу.
— Нямаше нищо осъдително: нито думи, нито жестове.
— Имало е погледи.
— Да, но и погледите престанаха.
— Знам.
Оглежда ме с дясното си око и както ми се струва, и с лявото, въпреки прикритието на косите.
— А към мен — додава тя, — изпитвате ли и към мен „неволно влечение“?