Такава, значи, била работата! Смаян съм! Поздравявам се, че още от началото приех ролята на скромна девственица и забивах поглед в пода! Защото този път фишекът не е навлажнен. Гръмна! И аз съм наистина стъписан. Имам чувството, че съм машинописка, задиряна от тираничния си началник.
Не знам какво да отговоря и казвам напосоки:
— Поогладнях. Мога ли да си взема една препечена филийка?
Не е чак толкова глупаво в края на краищата. Ако иска да спи с мен, поне да ме нахрани.
— Можете — отвръща тя с голяма неохота.
Навеждам се напред и не само си вземам препечена филийка, а и я намазвам с масло. И без излишно да бързам, я вдигам към устата си.
— Дължите ми отговор — нетърпеливо ме подсеща тя.
— Там е работата, че се колебая дали да ви отговоря.
— Защо?
— Защото може да се превърне в обвинение срещу мен. Та нали преди малко ме уличихте в престъпление заради няколко невинни погледа към Пуси или към мисис Бароу.
— Тук аз съм съдник — заявява тя.
Ако моята съдба и съдбата на ваксината ми не бяха поставени на карта, щях по-скоро да бъда благодарен за цинизма й. Така поне нещата са ясни. Тя не вярва на нито една думичка от официалната доктрина.
Усещам под погледа й, че не мога повече да клинча. Оставям наченатата филия върху масата и казвам:
— Влечението, за което споменахте, съществува, но е подтиснато от страха.
— Обяснете по-ясно — изрича тя хладно.
— Още от началото на разговора ми дадохте да разбера, че можете да ме уволните всеки момент. Бих искал да се върнете отново на този въпрос.
— Защо?
— За да не помислите, че страхът е повлиял на решението ми.
Поглед. Колебание дали да ме разбере. Смръщени вежди. Кисела физиономия. Много пресилена мимика на презрително неверие. След което се разсмива. Шумно, с цяло гърло. С подигравателен смях. Оскърбителен, предизвикателен. С едно дълбоко гръдно и най-пренебрежително „Ха! Ха!“ И съвсем неудачно, разбира се. Лошо пробутва предателския си смях; тонът звучи фалшиво в пълен дисонанс с гласа й. Обижда слуха ми, а не мен.
Без да смятаме, че много ги удължава тия свои „Ха! Ха!“ Веселият смях е дълъг. Злият смях винаги е кратък. Нейният е двойно фалшив: и по чистота, и по трайност.
— Мартинели — продължава тя с най-унищожителен тон, — вие сте наивник. Лъжете се, ако си въобразявате, че ще гарантирам оставането ви в Блувил в замяна на дребните ви услуги. Във вашето положение не можете да се пазарите за каквото и да е. Ако отстъпите, нищо няма да получите от мен, дори обещанието да ви задържа на работа.
„Ако отстъпите!“ Каза го без смях. А аз — въпреки надвисналата опасност — започвам да намирам за твърде комична тази внушителна демонстрация на сила, за да ме накара да спя с нея. Може и да няма какво да печеля. Но сигурно няма и какво да губя.
Решавам да мина в настъпление:
— Разрешавате ли ми един въпрос? — вежливо питам аз.
— Да.
— Преди малко, когато ви подсушавах гърба край басейна, почувствувахте, нали…
Не довършвам изречението и й отправям усмивка — леко курвенска, — за която бих се укорил, ако, уви, не я налагат обстоятелствата.
— Разбира се — отвръща тя като за нещо, което се подразбира от само себе си.
— В такъв случай не намирате ли за излишно изнудването с оставката?
— Да — отвръща тя, — ако исках само да ви имам. Но това не ме задоволява. Аз искам и да ви покоря.
Господи! „Да ме покори!“ Както Юлий Цезар покорил Галия! Каква липса на чувство за мяра. Толкова шум за едно обикновено съвукупление!
Ще се опитам все пак да оплета тази огромна оса.
— Да се покоря ли? — възкликвам с мила усмивка. — Не виждам как може да стане. Понеже аз ви желая, получава се доста двусмислено положение. Ако реша да спя с вас, никога няма да разберете какво е определило решението ми, желанието или страха.
Виждам по лицето й, че никак не й харесва тая работа, да я впримчат в мрежите на едно малко по-тънко мислене. Измъква се както може, накъсвайки всички мрежи.
— Знаете ли, Мартинели — грубо заявява тя, — че ако има нещо, за което хич не ми пука, то е вашата италианска изтънченост!…
Нямам време да отговоря. В стаята проблясва на два пъти светкавица с бяла, непоносима светлина, съвсем близо до нас отеква гръм, много кратък и много силен, и от кухнята долита вик.
— Одри! — изкрещява Хелсингфорт.
Скача от креслото с мудна гъвкавост, отваря със замах вратата на кухнята и след секунда се връща, носейки Одри на ръце.
— Докторе — пита силно разтревожена, — ранена ли е?
И докато говори, я полага върху кожите на огромния диван. Приближавам се и се надвесвам.
— Не ме докосвайте! — виква Одри, като разтваря широко сините си като незабравка очи и се втренчва с отвращение в мен.