— Нищо й няма — изсмивам се аз. — Реакцията й го потвърждава.
Но Хелсингфорт не се разсмива. Сяда на дивана, обляга широкия си гръб на кедровите плоскости, повдига с изненадваща нежност тялото на Одри, полага раменете и главата й върху коленете си и прикрепяйки със сгънат лакът крехкия й тил, започва да я гали по косите с голямата си длан. Същевременно излива цял поток от нежни и неясни слова, нещо средно между мъркане и приглушено ръмжене.
Не мога да повярвам на очите си. Нито на ушите си. Имал съм погрешна представа за параноиците. Мислех, че хипертрофията на собственото „аз“, заедно със садистичната мания да преследват, ги лишават от способността да обичат. Каква груба грешка. Установявам го нагледно: боят с камшик не пречи на добрите чувства.
Признавам, че не в такава светлина виждах отношенията между двете жени. И започвам да се чувствувам неловко, че съм там. Садистичните закачки, както и да е. Но никой не обича да бъде свидетел на нежността между двама души.
Решавам да изчезна.
Запътвам се към вратата и тогава Хелсингфорт вдига глава, сякаш е изненадана от моето присъствие.
— Заминавам утре за Вашингтон — казва тя с отсъствуващ глас. — Ще се върна след осем дни.
Край. Сцената свърши. Изтри ме напълно от декора. Това, което ми каза, не е нищо друго освен най-вежливото възможно „довиждане“. Но аз изтълкувам думите й едновременно като сбогуване засега и като среща за в бъдеще.
След като затварям след себе си вратата на луксозната барака, аз поемам дълбока глътка въздух и нагълтвам малко вода. Вали като из ведро, но странно, небето сега е по-прояснено, отколкото докато бях при Хелсингфорт. Изтичвам под дъжда до конюшнята. Скопецът вече е оседлан, а в бокса на Шушка се озовавам отново при обикновеното човечество под формата на Джеки.
— Можете спокойно да говорите — усмихва ми се тя с искрена и естествена усмивка, която след всичко, което изживях, е за мен като слънчев лъч.
И додава:
— Сигурно се досещате, че при тази буря е невъзможно да ни подслушват. А и Хелсингфорт сега си има други грижи. Оседлах Шушка още при първата светкавица: знаех какво ще последва. Одри изпитва панически страх от мълнии и в подобни случаи майчинското чувство у Хелсингфорт избликва като гейзер и пада страшно милване.
— Изглежда, добре ги познавате!
Джеки се разсмива.
— Два пъти седмично снабдявам с храна щастливата двойка. С джип, а когато джипът не може да мине, на кон.
Откача от седлото си прозрачен син дъждобран. Плътно го закопчава върху униформата си и нахлузва качулката над войнишкото кепе. Очарователна е така, още повече че някак се е променила моята милиционерка. Докато затяга опаса на коня, долавям в блестящия и поглед, в живите й движения, в топлата й усмивка едно радостно предусещане.
— На конете! — виква тя с искрящ смях. — Ще вървите пред мен, докторе, докато се виждаме от бунгалото. После няма да има нужда.
Нахлупвам шапката си за голф до ушите и закопчавам шлифера до адамовата си ябълка, без да си правя никакви илюзии за неговата непромокаемост. Отсега усещам ледените вадички, които ще потекат във врата ми. Колко по-удобна е дамската качулка на моята войничка, която тя стяга с шнур под брадата и остават открити само розовият овал на лицето и сивите очи, в които играят пламъчета на необяснима радост. С крак на стремето тя ми отправя още един палав поглед, преди да скочи на седлото.
Щом като се отдалечаваме достатъчно, тя се изравнява с кобилката ми и продължвава да язди мълчаливо, но непрекъснато извръща към мен обграденото си от качулката лице, в което различавам, леко размазани от дъжда, розовото на устните, сивото на очите, бялото назъбите. Джеки язди много особен облекчен тръс: в мига, в който се надига от седлото, за да освободи вълнообразното движение на коня, тя изнася таза си силно напред с извит гръб и прибрано задниче.
Излизаме на пясъчния път. Тук сме по-нашироко, отколкото по виещата се сред кедрите пътека. И преди всичко пред нас се открива права хоризонтална отсечка. Дъждът яростно се лее, от време на време светкавиците ни заслепяват и глухият грохот на гръмотевиците разнася до безкрайност ехото си из планината в своеобразен пристъп, който ме успокоява и същевременно ме дразни. Джеки се обръща към мен и с пълна с дъжд уста весело ми подвиква:
— Хайде, в галоп, докторе!
— Хайде!
В края на правата отсечка минаваме в тръс, за да вземем един много остър завой, а след завоя се озоваваме над стръмен и изровен от дъжда склон и тук вече трябва да караме на обикновен ход.