Под синята качулка розовото лице на Джеки, шибано от дъжда и вятъра, непрекъснато се извръща към мен с игрива закачливост, която ми е приятна, макар и да не я споделям, тъй като всичките ми мисли са обсебени от проблематичното ми бъдеще в Блувил. Много внимавам с Шушка, защото пороят е издълбал дълбоки вади в песъчливата почва и кобилката непрекъснато се дърпа ту към скопеца и той се плаши, ту към пропастта, зинала от другата страна.
С облекчение виждам, че сме слезли най-после в ниското. В същност не виждам. Разстлалата се мъгла скрива всичко от погледа ми и го установявам едва в последния момент, когато сме вече в долината.
Пълно стъписване. Потокът, който прегазихме на идване, е придошъл неимоверно, кални води стремглаво се носят и сигурно ще ни повлекат и нас, и конете, ако сме толкова безразсъдни да навлезем в него.
Поглеждам Джеки.
— Е, какво ще правим сега?
— Не знам — отвръща тя развеселено. — Ще чакаме.
Усмихва се, премигва с очи срещу острите пръски на дъжда, но под полуспуснатите клепачи погледът й не загубва ни най-малко своята игривост.
— Да чакаме! — възкликвам аз. — Да чакаме този проливен дъжд да спре!
— Какво предлагате? — пита тя все така засмяно и закачливо. — Хайде, хайде, докторе — не го приемайте толкова трагично.
— Да не би да смятате, че е много забавно!
Смее се.
— Това, което смятам за забавно, е, че вие не сте предвидили обстоятелствата. А аз съм! — продължава тя с все същия тон на сдържано ликуване.
— Но не може да бъде оттук единственото място за минаване!
— Може, може! — отвръща тържествуващо. — Та аз познавам гората на пръсти! Толкова пъти съм я обхождала като дежурен патрул.
— Тогава — питам нетърпеливо — какво решаваме?
Поглежда ме с престорена сериозност.
— Да ви кажа право, докторе, има само две възможности: или да прекараме нощта под дъжда, или да се върнем при Хелсингфорт.
— Предпочитам дъжда — отвръщам мрачно аз.
— Браво, докторе! В края на краищата какво е една нощ навън, сред бурята! Имате си топли дрехи, хубав шлифер, шапка за голф…
— Аз не мисля за себе си — казвам раздразнено, че приема така несериозно нещата. — Мисля за Дейв. Той ще се тревожи.
— Докторе — разсмива се тя още по-силно, — виждам, че името ви на грижовна майка не е незаслужено. А Дейв е много по-малко за оплакване от вас. Той е на сухо! И пред него не се очертава перспективата да остане без вечеря.
— Вие не го познавате. Когато разбере, че не съм се прибрал, ще изпадне в паника. Много е чувствителен.
— Вие също — казва тя със съвсем друг тон и съвсем друг поглед. — Слава богу, не сте коравосърдечен човек.
Дръпва юздите на скопеца и го обръща назад, като ми подхвърля през рамо:
— Елате, да не стоим повече тук. Конете ще изстинат.
Заискачва в тръс склона, по който току-що се спуснахме и аз побутвам Шушка да се изравним с нея. Във врата ми се стичат вадички вода, ръцете ми са посинели и усещам краката си вкочанени в ботушите. Небето пак е притъмняло и макар бурята да тътне вече далеч от нас, дъждът не престава, тъкмо обратното. Без неочаквани прояснявания, нито пък със силни пристъпи той се лее с отчайваща равномерност, която може да трае часове или дни.
Освен това ме измъчва разкъсващ глад. Мисля си — и то с какво съжаление — за препечената филийка, която изтръгнах от Хелсингфорт, но така и не можах да изям.
Склонът става стръмен. Шушка се напъва и аз минавам на обикновен ход. Джеки прави същото и ми хвърля отстрани развеселен поглед.
— Как е самочувствието?
— Лошо.
— С една дума, докторе, вие не сте герой.
— Не.
— Забравяте всичките си задължения, докторе. Би трябвало да слезете от коня и да ми построите колибка от кръгли трупи, нещо от рода на „направи си сам“, ако не за друго, то поне за да опазите хубавата ми кожа от вятъра и дъжда.
— Изобщо не разчитайте.
— Е, докторе, вземете малко присърце работата. Два часа да се потрудите и ще бъда на сушина!
И пак се разсмива.
— Завиваме наляво, докторе.
— Знаете ли къде води този път?
— Ни най-малко.
Сега вече явно ми се присмива, защото преди малко каза, че познава гората на пръсти, след като толкова често е патрулирала из нея. Замълчавам си. А и да исках да говоря, не бих могъл. Джеки е неуморима. За нея няма значение, предполагам, какво казва. В момента тъкмо развива шеговито, разбира се, темата за антигероя. Изненадват ме обаче не толкова думите й, колкото нейното ликуване. Тя сияе от бодрост като животинче. Сигурен съм, че в силното й тяло кръвта се движи по-бързо, че дъждът и студът са безпомощни да проникнат в него, че под дрехите кожата й е топла и мека.