— И те ли ви наредиха да продължавате да снабдявате Хелсингфорт?
— Не — отвръща тя, гледайки ме право в очите. — „Ние“ ми нареди.
Зинвам от изумление. На свой ред и аз се вторачвам в очите й и замълчавам. Това е грешка, но го разбирам много късно. Трябваше да я питам какво е „ние“. Мълчанието ме издаде.
Тя се разсмива, взема един стол и го възсяда като кон, отпущайки ръце на облегалката.
— Слушайте, докторе — подхваща тя, — преди да почнете да ме питате наивно какво представлява „ние“, аз ще ви разкажа как „ние“ ме привлече. Но първо, ако нямате нищо против, ще ви кажа нещо за себе си. Тъкмо завърших социология, когато избухна епидемията. Разбира се, вече нямаше нужда от социолози. Бях предоволна, повярвайте ми, да постъпя в милицията. Дипломата, излишно е да го казвам, не ми послужи за нищо. Но много бях спортувала, добър стрелец съм и членувах в ДОЖ.
— Вие сте членували в ДОЖ?
— Аз съм член на ДОЖ, докторе. По-точно 90% съм съгласна с ДОЖ. И несъгласна с останалото.
— И какво е това 10%, което остава?
— Е, докторе — разсмива се тя, — няма да ви изнасям цяла лекция!
Връщам й усмивката.
— Та нали сте социоложка.
— В общи линии смятам, че не бива да се заблуждаваме кой е истинският ни враг. Мъжът не е враг — дори ако често играе отрицателна роля по отношение на жената. Не трябва да се смесва актьорът, който изпълнява ролята, с този, който пише сценария.
— А кой е написал сценария?
— Мизогинната култура, която сме наследили.
— Бедфорд ще ви каже, че мъжът е създал тази култура.
— Докторе, то е било толкова отдавна! Няма все пак да припишем на мъжа още един първороден грях. Освен това аз лично обичам мъжете.
Изричайки последните думи, тя ме поглежда със сивите си очи така прямо и открито, че усещам как по гръбнака ми пробягва лека тръпка.
— Не сте съвсем праволинейна — продължавам аз разговора, за да скрия вълнението си.
— Ще ви изненадам — отвръща тя, — но има дни, в които се питам дали наистина жената се освобождава чрез труда.
— О, не, не сте права!
— Така е най-вече за мислителките на ДОЖ. Те са адвокатки, лекарки, журналистки. С една дума — елит. Но за една работничка в завод, смятате ли, че е много „освобождаващо“ да работи на конвейер, с надзирател над главата си? Или пък за една милиционерка.
— Изглежда, не сте очарована от работата си, лейтенанте.
— Не мога да я понасям. Оня ден четох в „Ню Ера“, че военната професия била едно от най-благородните и най-важни завоевания за жената! Честно казано, аз с удоволствие бих отстъпила това завоевание на мъжете. Убийствено е да бъдеш милиционерка! Все едно и също, все едно и също! Без да говорим за опасностите.
— Опасности ли?
— Случва се и да ни нападнат.
— Кога?
— Когато патрулираме. Но никога — в лагера.
— И кой ви напада?
— Имаме два вида противници: шайките от мародери и партизаните — антибедфордисти.
Отварям широко очи.
— Нима има партизани антибедфордисти?
— Много и добре въоръжени, особено тук. Свещеното им убежище е Канада.
— Мъже ли са?
— Повечето жени и неколцина мъже.
— Та това е прекрасно!
— И аз така мисля. Вие обаче няма да ги видите.
Те никога няма да нападнат Блувил.
— Защо?
— Защото вие сте тук.
Поглеждам я изумен.
— Докторе — казва тя, като на свой ред ме поглежда, но сериозно, загрижено, — вие, изглежда, не си давате сметка, че научната ви работа представлява голяма надежда за милиони хора.
Сякаш буца засяда в гърлото ми и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да отворя уста.
— Джеки — проговарям аз най-после, — вие щяхте да ми разкажете как сте били привлечени от „ние“.
Тя се разсмива, изправя се, запалва цигара и прави няколко крачки из стаята. Гледам я. Във фигурата и походката й има нещо противоречиво. Униформата, ботушите, начинът, по който прехвърля тежестта върху петите и прибира назад рамене, са като на мъж и на военен. Но ханшът й се полюшва и под гимнастьорката гърдите й ясно се очертават, особено когато застане съвсем изправена. И лицето й носи същата двойнственост: чертите биха могли да минат за мъжки, но кожата е гладка и нежна, зениците — непрекъснато искрящи, а изразът на лицето — безкрайно по-подвижен, отколкото у един мъж.
— Докторе — подхваща тя с весел, хитър и съучастнически вид, който ме кара да наостря веднага уши, — преди около четири седмици Рита, чиято стая е точно срещу моята, ми съобщи в десет часа сутринта, че бараката на милиционерките ще бъде основно претърсена от специално изпратени от Монтпелие служителки. Предложи ми да й предам на съхранение „какъвто и забранен предмет“ да имам. Това и сторих и никак не съжалявам. Само след час стаята ми бе прекарана като през сито. Да имате представа, докторе, какъв бе въпросният предмет?